Завръщането на Блудния син. Притча

Притча за блудния син. Тълкуване. Преразказ на Завръщането на Блудния син. Анализ и значение на евангелската притча.

Тук ще ви дадем по-достъпен преразказ, анализ и тълкование на известната притча за Блудния син, разказана лично от Исус Христос и цитирана в светата Библия.¹⁾Евангелието на Лука 15:11-32.

Тя е основополагаща за цялото християнство. По-долу ще намерите и ценно есе в духа на науката Антропософия, както и много хубави картини, илюстриращи драмата.

Преразказ на притчата

Един баща имал голям и малък син. По-малкият като пораснал достатъчно, поискал от баща си частта от наследството, което му се полага след като баща му умре.

Тоест още приживе да му даде онова, което му ще му се падне след смъртта на бащата. Таткото разделил имота и му дал неговата част, въпреки че огорчението му било неописуемо.

Заминаването на Блудния син

Младият син не чакал дълго, взел богатството и заминал „в далечна страна“, където похарчил всичко, водейки „разпуснат живот“. Обаче заедно със свършването на средствата за харчене в страната, в която бил отишъл, настанала тежка криза и започнал сериозен глад. Синът се оказал тотално изпаднал.

Потърсил работа при един богат животновъд, който му наредил да пасе неговите прасета. Младежът дотолкова бил закъсал, че му се е искало да яде заедно със свинете от тяхната храна, за да удовлетвори глада си.

Самопознанието

В един момент се е усетил в какво окаяно положение се намира (Христос казва „дойде на себе си“) и си спомнил, че неговият татко също е богат. Той има много хора, които работят за него, и всички те са сити, дори имат излишък от храна. А той самият, окаяният блуден син, иска да яде храната на прасетата.

Ще се върна при баща си и ще му кажа какво съм разбрал – че съм сгрешил спрямо него и спрямо небето. Че не се чувствам достоен да бъда негов син, затова искам да стана един от неговите работници.

Блудният син се завръща

Баща му го видял още отдалеч как наближава, станало му много мило, затичал се към него, прегърнал го и го целувал. Младежът казал каквото си бил намислил, като не пропуснал да подчертае, че не се чувства достоен да се нарече негов син.

Но таткото наредил веднага на своята прислуга бързо да му донесат най-хубавите дрехи, да го облекат с тях, да му дадат пръстен и обувки. Освен това поръчал да заколят най-добре угоеното теле, за да ядат всички и да отпразнуват завръщането на Блудния син.

И казал нещо интересно: „Синът ми беше мъртъв и оживя“. Бил е загубен и се е намерил. (Тук може би се намира и връзка с корена „блуден“, „заблуден“. Разбира се, има и други връзки!). Започнало празненството.

Ревността на големия брат

По някое време и големият син се завърнал от нивата, където е бил вероятно да работи. Отдалеч чул песните и шума от танците, които се разигравали. Повикал е един от работниците в имота и го попитал какво става. Той обяснил ситуацията, като разтълкувал радостта на бащата с това, че малкият му син се е завърнал здрав.

Братът се обидил и разгневил и не е искал да влезе в къщата, където останалите са празнували. Бащата тогава излязъл и го молел да се присъедини. Големият син обяснил проблема си с това, че толкова много години е работил в имота на баща си, никога не е нарушил нито една негова заповед, но в замяна не е получил нито яре, нито пък му е било позволено да се весели така с приятели. Но за сметка на това когато се е завърнал непослушният му син, е получил всичко това, без да заслужава. Нещо повече – той е похарчил частта от имота на баща му, която не му се е полагала, още докато таткото е все още жив. При това е похарчил тези пари, водейки разблуден живот, „с блудниците“ (отново общ корен с прозвището на Блудния син!), тоест по най-недостойния начин.

Таткото смъмря недоволния брат

Бащата обаче казал на големия син: „Ти постоянно си с мен“ и „всичко мое е твое“. Но редно и прилично е било да се зарадват всички и да се повеселят, защото малкият му брат е бил мъртъв и после е оживял. Той е бил загубен и се е открил.

Значение на „Блудния син“

Какво казва църквата

Според стандартното тълкование тук се разказва за покаянието. Имаме трима главни герои на притчата: Бащата, малкият и големият син. Двамата синове са сгрешили спрямо баща си – единият повече, а другият – сякаш по-малко. Малкият син, който е сгрешил повече, е поднесъл искреното си разкаяние и е получил прошката и обичта на баща си.

Големият син винаги е бил изряден във всичко, но в последния момент се е провалил, защото е изпитал ревност и не се е зарадвал при връщането на брат си в резултат той е бил смъмрен от таткото, въпреки че през цялото време толкова много се е старал. Ето как цял живот старания могат да бъдат заличени от едно лошо впечатление, създадено в един миг.

Според църковните тълкования на притчата ние всички сме грешни и за да получим прошка, трябва искрено да се покаем пред своя Отец. В това отношение тълкованията на официалното богословие и на „Свидетели на Йехова“ поразително съвпадат в много отношения.

Защо обичаме повече онези, които се завръщат?

Но, разбира се, може да има и други виждания. Например, че ние обичаме повече онези, които са заминали някъде и после са се завърнали, отколкото другите, които през цялото време са си били при нас. Защо се получава така? Нима в Библията намираме описан един толкова нелогичен и особен проблем, който така широко се изявява дори и в нашето съвремие?

Да, в описаната от Христос история можем да открием себе си не само като пропаднали грешници, но и като съвсем нормални човешки същества, откриващи описаната случка в собствената си биография. Освен това в тази история може да се видят и черти, характерни за цялото човечество и дори за самия Христос (защото в притчата се казва „мъртъв бе и оживя“, където добронамереният читател може да открие връзка с Мистерията на Голгота и Възкресението!). Но това, разбира се, няма да се хареса на ортодоксалните умове, защото е доста скандално. Ето:

Едно по-различно тълкование

Дитер Хорнеман пише в своята книга „От старостта към младостта“: „Земния си живот човек започва като безпомощно същество.

Откъсване от рода и „безотечественост“

Единствено благодарение на обичливата загриженост на родителите, той може да расте и да стане това, което му е предопределено: да бъде самостоятелен, свободен индивид.

Това, което се случва в развитието на отделния човек, може да бъде забелязано също и в пътя, по който израства човечеството, в неговата цялост. Човек започва своя път, потопен в родов и традиционен начин на живот. Развитието на неговата индивидуалност все повече го освобождава от тази свързаност. Но разривът, който първоначално се възприема като светла цел на индивидуалността, крие в себе си опасност от заблуди.

Нагледна представа за това ни дава притчата за блудния син от Евангелието от Лука.

По-кратък преразказ на притчата

Един баща имал двама синове. Единият, верен на традициите, остава с баща си; нищо необичайно не се случва с него. Другият взема своята част от наследството и тръгва да странства по света. Там все повече затъва в скверен, разпътен живот и похарчва всичко, което е имал. Вече беден, той се радвал дори на това, че може “да засити мъчителния си глад от свинска копанка”. Накрая той се сетил за баща си и за родината си. Връща се и бива удостоен с прошка, за която моли. Не само му прощават, но баща му устройва голямо пиршество – нали всички грешки на сина не са отишли на вятъра; той се е върнал, вътрешно напълно променен.

Отначало

независимият човек прилича на блудния син.

Той е загубил връзка с околното. На мястото на “връзката с божественото начало” твърде безпрепятствено се появяват всякакви зависимости, които му отнемат свободата и добрите сили – наследството. Но в един момент настъпва мигът на самоопределянето, на самопознанието. Това самопознание, често унищожително, настига човек “на самото дъно”; така че оттук нататък следва рязка промяна, пълен завой.

Раждането на нещо ново

При това двигателната сила, която идва от най-дълбоката същност, е собствената сила на човек, излъчвана от силата на неговото “Аз”. До този момент е действало егото, центриращо всичко върху себе си. Но се ражда нещо абсолютно ново. Първоначално то е слабо, в зародиш, но носи в себе си силата на живота. Както понякога асфалтът се пропуква от малко растенийце, така и новото може да разбие здрава закоравялост: блудният син се връща вкъщи.

Как Христос носи свобода, а не заробване

Ставащото в скритите дълбини на човешкото сърце преобразуване се нуждае от непрекъснато обновление, от свободно пространство. А на свободното пространство, където става това, което върша аз самият, е нужно ново божествено откровение. Такова, от което не произтича абсолютно нищо потискащо и принуждаващо.

Христос затова е станал човек, за да можем в свободното земно пространство свободно да се присъединим към него.

В това свободно пространство може да расте скъпоценната сила на личната инициатива, тя може да ни позволи да открием нова, самостоятелно изградена връзка с Бога.

Връзката на Блудния син с Христос

В момента, когато Христос, разпънат на кръста, произнесъл със силен глас:

“О, Боже мой, о, Боже мой, защо си ме оставил?”,

Той се превърнал напълно в човек, Той по човешки преживял какво е да те напусне Бог. В този възглас можем да чуем разочарование. Но можем да го възприемем и като въпрос, след който ще последва отговор. Отговорът идва, благодарение на събитията, които стават след разпятието. Може да бъде формулиран по следния начин:

“Аз съм те оставил, за да можеш да ме откриеш по нов начин”.

Да се учим да откриваме по нов начин Бог – в това Христос стана ярък образец, към който свободно се присъединяваме и който ни помага да го правим. Да Го следваме по този път е нашият християнски идеал.“

Осмислянето на притчата е добро и при работа с биографията и ретроспекция на миналото ни, когато искаме да осмислим собствената си съдба и жизнен път. Не непременно за да се разкайваме, а да открием висшия смисъл, поради който сме предприели една или друга безразсъдна постъпка. С какво ни е обогатило това? Какво себепознание ни е донесло лутането в „далечната страна“? Понякога самото съсредоточаване върху важните въпроси може да ни даде повече, отколкото биха ни дали готовите отговори. Всяко връщане назад в собственото ни минало по метода на правилната ретроспекция може да ни отвори очите за висшите сили в нашия Аз, които ръководят съдбата ни и ни насочват веднъж към падението, а друг път към самоосъзнаването, откровението и въздигането.

Чуйте и самата оригинална притча (видео)

Има и още едно интересно тълкование на

Притчата за Блудния син от Рудолф Щайнер:

Представете си, че днес някой разкаже притчата за изгубения син и не съществува тълкуването, дадено от достолеп­ната хилядолетна традиция. Не си мислете, че днес няма хора, които да мислят, че е много несправедливо бащата отново да приеме сина, напуснал го преди години, и с това да ощети другия син.

Не мислете, че хората ще кажат нещо друго! Те го казват така. Има хора, които не изпитват страхопочитание пред Библията като вярващите. Има хора, които вземат Библията за обикновена книга. Ще ви го покажа с няколко изречения от човек, свободомислещ човек и истински еснаф, който трактува Библията така. Те се намират в книгата «Тъмнини»²⁾издадена в Цюрих, 1896 г.. Тук се казва: «Нашата симпатия е изцяло на страната на по-възрастния син. …Посрещането на по-младия син от бащата е голяма несправедливост към по-възрастния син» и т. н.

Това е наистина еснафско, но има много хора, които биха преценявали също така, ако притчата се напише днес. Помислете обаче, че зад такива неща има нещо скрито. Помислете, че можем да разберем значението на такива неща от скритото. Тогава виждаме, че просто трябва да вложим по-дълбок смисъл в тълкуването. Най-важните от тези притчи са подчинени на един вид мистериен канон и се появяват при различните народи под различна форма. Ще ви разкажа

още една притча от еврейския канон

и тогава можете да сравните.

Един цар трябвало да гледа как синът му го напуска и заминава. Той изпратил учителя, имащ влияние над сина му, да го доведе обратно. Той смирил сърцето на сина, но синът му казал: Как да се появя пред очите на баща ми? Баща му изпратил да му кажат: Не е ли твой баща този, пред когото ще застанеш? – и така нататък. Там има още нещо, а именно: Така и народът на Израел не е забелязал, че в своите грехове се е отвърнал от баща си, от божия миров водач. Станал му е неверен. – И така продължава: Царят изпратил пратеник до сина си. Но той казал: Как да пристъпя пред очите на баща ми? Той отговорил: Не е ли твоят баща този, пред чиито очи ще се появиш?

Притчата не е същата, както е тази в евангелието, но с ясно подобно звучене на същия мотив е съществувала в еврейската традиция много столетия преди християнството. Разликата е само тази, че в нея е дадено по-дълбоко обяснение. Хората могат веднага да разберат,

че се има предвид народът,

който трябва отново да се обърне към своя Отец. Исус е дал образите в притчата, но я е разяснил само на учениците си. Както еврейската притча сочи към народа, към един-единствен народ, който е свързан с кръвни връзки, така християнската притча посочва цялото развитие на човечеството.

Нека да си припомним как в древната Лемурийска епоха душите слизат от божественото лоно, как навлизат в хората и човекът става отделен човек. Да проследим как душата става все по-индивидуална, как животното и днес има групова душа, не притежава индивидуална душа, а на астралния план има групова душа. Когато проследяваме човешкия род, виждаме, че и хората са имали групови души, че са стояли по-близо до божественото, отколкото днес. Някога хората не са били още слезли долу, не са били навлезли в телата. Тогава са действали така, както е действал Бог в тях. След като навлизат в човешките тела, те стават все по-индивидуални, стават повече собствени господари в обвивката на човешкото тяло. Но други изостават на първоначалната степен и на други предишни степени. Поради това имаме един до друг различните видове хора. Имаме хора, които днес почти живеят още в груповата душа, при които не можем да намерим собствени импулси, които действат по-малко от самите себе си, отколкото от вида си. Груповата душа е това, което Бог им е вдъхнал. Така е било до появата на самостоятелния човек, който търси пътя обратно към Бог.

Развитието протича така, че

хората са били първо заедно като групова душа

в лоното на Бога. Когато днес разглеждаме един човек и развитието му, можем да кажем: Примитивният човек е останал още при бащата, не е напуснал обвивката на бащата, другият обаче е излязъл навън в света, поискал е наследството си, за да може да се разгърне свободно. Има момент, когато така развиващият се човек става самотен, чувства се беден, липсват му духовните притежания. Тогава търси отново пътя обратно към Бог. Това е ходът на развитието: Слизане от Бога в материята и изкачване отново нагоре, завръщане в дома на Отец. Когато намерим обратния път чрез собствената сила, се завръщаме обратно, след като сме обеднели, изпитали сме глад за духовни ценности. Но се завръщаме обратно като свободни индивидуалности; завръщаме се обратно и стигаме толкова по-далеч, колкото по-нависоко сме се изкачили духовно. Посвещаваните са се чувствали като завръщащи се в божествения дом на Отец. Каквото са казвали, е произлизало от груповата душа. То ще ни стане ясно, ако го схванем в окултен смисъл.(…)

В притчата за изгубения син

имате развитието на цялото човечество.

Духовете ще се радват на завърналата се душа, защото тя не е останала такава, каквато е била, когато е напуснала. Човекът се е променил, станал е свободен. Затова другарите му се радват. Затова областта, за която се отнася притчата, можем да я схванем не като нисша, малка, а трябва да я разглеждаме като голяма мирова панорама.

Ако си спомняте, че казах как на астралния план всичко е обратно, тогава още повече ще се задълбочите. Казах, че дори числата в астралния свят трябва да се четат като огледални отражения. Ако срещнем числото 64, трябва да го четем като 46. Когато страстите ви напускат, ще ви изглеждат като всякакви същества, които ви нападат. Ако искате да сътворите една притча с дълбок морален смисъл, отнасяща се до висшите светове, ще използвате много картини, които изглеждат противоположни на тези във физическия свят. От това разбирате по-дълбокото значение, защо някои притчи, които са етични за духовните светове, понякога са отблъскващи за физическото. Някои неща, чрез които бивате изтиквани чрез чувството в духовните светове, трябва да ги мислите символично. Така е също и с характера на звученето в такива притчи. Характерно е дори, че физическият израз на такива притчи е отблъскващ.³⁾Рудолф Щайнер, с.съч. 96. Цикъл „Първоначални импулси на Духовната наука“. Предпоследната лекция: „Достъп до християнството чрез Духовната наука“, Берлин, 27 април 1907 г.