Желанията за удовлетворяване на всекидневните нагони ни заробват, същото правят и идеалите, ако не ги изживеем правилно, става ясно от „Философия на свободата“ от Рудолф Щайнер.
Интересно противопоставяне между идеали и нагони прави Рудолф Щайнер в един случайно избран абзац от „Философия на свободата“1)В съботните ни онлайн срещи в групата „Упражнения по медитация за начинаещи“ често изтегляме случайно число, с което избираме уж произволен азбац от „Философия на свободата“. После „гадаем“ каква светлина хвърля той върху дискутираната от нас тема и върху събитията от седмицата. Ето какво пише в избрания параграф тази седмица: „Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно. Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност.„. Според него „идеалите от величаво естество“ са „съдържание на нашето същество„, докато „удоволствията, извличани чрез задоволяване на нагоните“ са нещо посредствено. Ние ще получим много по-голяма наслада от преследването на своите идеали, отколкото от задоволяването на по-нисшите си страсти. Нещо повече, страстните удоволствия са „нищожни“ в сравнение с тези, които получаваме, докато изпълняваме жизнените си задачи.
Всъщност от цялата книга става ясно, че човек е щастлив само когато в свобода има възможност да осъществява жизнените си задачи.
Още по-ясно са казани нещата във втория предговор на “Философия на свободата”, където Щайнер пише, че
“Който умее да се наслаждава единствено чрез сетивата, той не познава най-големите сладости на живота.”
Най-големите сладости на живота, както се оказва, не се достигат единствено със сетивата. Със сетивата можем да си доставим само нищожни сладости, които по-скоро биха ни заробили, биха ни направили зависими, вместо трайно да ни ощастливят. Постигането на едно такова дребно желание по-вероятно ще ни направи нещастни, защото на негово място веднага ще се появи необходимостта от ново желание, което да задоволяваме.
Да, този вид желания не способстват да станем по-свободни (и респективно трайно щастливи), даже напротив: Те самите обикновено се появяват по някаква необходимост, която не зависи изобщо от волята ни. Например гладът и жаждата, половото влечение и др. не могат да бъдат контролирани съзнателно от нас и те просто ни заставят да им се подчиним. Ефектът от тях е като – нека да използвам знаменитото сравнение – падането на голяма скала върху малка къща.
„Всекидневните нагони“ не ни правят нещо кой знае колко по-различно от животните, а те са известни с това, че изобщо не са свободни. Животните са изцяло управлявани от необходимостта на своите инстинкти и рефлекси. Въобще областта на желанията е почти изцяло извън нашия контрол, защото желанията се пораждат в резултат на някакви мотиви, а мотивите се основават на необходимостта, тоест на обратното на свободата. Или както пише на друго място в същата книга:
„Аз мога да правя каквото си поискам, но мога ли да искам каквото си поискам?„.
Свободата в голяма степен зависи от това, доколко осъзнаваме мотивите си за действие. А още по-точно казано е: доколко сами създаваме тези мотиви и доколко те са породени от „битието“. Съзнанието ни ли определя битието, или битието определя съзнанието ни? В първия случай се приближаваме към свободата, а във втория – към необходимостта.
Единствено в така нареченото „извънредно състояние“ човек може да се издигне до нивото на Висшия си аз и от там да придобие някаква власт върху собствената си реалност. Това се постига чрез елемент на самонаблюдение, когато виждаме себе си като чужд човек, като обект на наблюдението, а не като субект. В такива случаи можем да добием контрол над обстоятелствата. Иначе докато сме в „дневното си съзнание“, в състоянието на „спяща будност“, ние по никакъв начин не можем да се изплъзнем от лапите на „битието, което определя съзнанието ни“.
Какво означава следователно написаното в цитирания по-долу абзац, че идеалите от величаво естество са съдържание на съществото на човека? Каква е разликата между човека и неговата същност? Под „човека“ тук се разбира „дневният човек“, който е въвлечен в събитията и не е способен на самонаблюдение. А неговата същност или висшето му същество е този Висш аз, който го наблюдава, когато той излезе в т.нар. „извънредно състояние“ и започне да се самонаблюдава. Такова състояние може да бъде:
- процесът „рефлексия“,
- също и „ретроспекцията“,
- „отделянето“ или „открояването“ на чувствата.
При тях ние поставяме своя дневен Аз някъде в центъра на света като обект на наблюдение, а субектът, който оценява дневния човек, се намира в периферията.
При това състояние сме способни да влезем във Висшия си аз и от там да получим достъп до информацията за жизнените си задачи или до „идеалите от величаво естестество„. Те са онези неща, които не могат да се пипнат, нито да се лапнат, чието преследване ни прави свободни и трайно щастливи, дори и това да е свързано с непоносими трудности.
Проумяването на жизнените задачи обаче много трудно може да стане през материалистическия светоглед, защото те не се вместват в границите между раждането и смъртта. Според някои окултисти този светоглед, чийто ярък представител е Карл Маркс, бива преодолян от почти всеки човек в по-трудните моменти от живота му. Но, разбира се, не е задължително това да се случва винаги тежко и болезнено за материалистите.
Когато материалистът излиза от рамките на светогледа си и става например идеалист, той се „опиянява духовно“ от превръщането на идеалите му в реалност, пише Щайнер в разисквания от нас абзац. Но и това опиянение, както можем да се досетим, също не е безопасно. В последното изречение от книгата се казва:
„Изправен пред идеята, човек трябва да е в състояние да я изживее, иначе тя го заробва„.
Това е много дълбока мисъл, която иска отделен и по-подробен анализ. Но с няколко изречения преклонението пред идеите и поставянето на всичките ни сили в тяхна услуга също не ни прави свободни, даже напротив. Ние трябва да се научим да познаваме истинските си цели, които се простират отвъд раждането и смъртта – жизнените си задачи. И да овладяваме света на идеите, да го използваме за осъществяването на тези висши задачи, които сами сме си поставили още преди да се родим.
Емпатия като рожба на симпатията и антипатията и правилно мислене
Бележки под линия:
| ↑1 | В съботните ни онлайн срещи в групата „Упражнения по медитация за начинаещи“ често изтегляме случайно число, с което избираме уж произволен азбац от „Философия на свободата“. После „гадаем“ каква светлина хвърля той върху дискутираната от нас тема и върху събитията от седмицата. Ето какво пише в избрания параграф тази седмица: „Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно. Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност.„ |
|---|