Често срещано взаимоотношение между двама души е единият да обяснява на другия колко е глупав.
Така той се стреми да му докаже, че не е целесъобразно глупакът да има собствени желания и да взема самостоятелни решения. Не е работа на магарето да мисли и да пита. Заемащият позицията на по-умен смята, че ако другият го слуша, всичко ще бъде много по-добре. Простият човек, според него, трябва да се откаже от волята си и това ще го направи по-добър, етичен и… умен. Така той ще си спести всички грешки, които би допуснал, а също и всички моменти на съжаление и разкаяние, неминуемо следващи от това. И най-вече това би го направило по-етичен, защото постъпките му ще бъдат по-правилни.
Много хора днес смятат, че голяма част от представителите на човечеството са непълноценни и лишени от способността да мислят, подобно на животните. Дори философи и държавни ръководители се случва да споделят едно такова гледище. Според тях хората са „материал“ и „дебили„, а работа на учените е да правят равносметката на техния живот, да му поставят цена, стойност. Мъдрите хора трябва да решават вместо простите колко струва техният собствен живот. И ако могат да им кажат „Твоята цена е 50 лева, а онзи там струва 20„, смятат, че така много ще ги облекчат.
Но те пропускат нещо важно. Няма как човек да бъде нравствен и етичен, ако някой друг взема решенията вместо него. Ако един човек не е свободен, той няма как да бъде истински добър. За да се осъществи нечия свобода, мотивите за постъпките трябва да идват от интуитивното мислене. Тоест сам на базата на това, което човек предчувства, че би било добро, той свободно да може да взема своите решения. Само при такова условие нравственото може да се прояви в човека и тогава животът му ще има истинска стойност. Ако някой казва на хората отвън кое е нравствено и кое – не, те не биха били свободни. Така само би се потиснала тяхната индивидуалност, а животът им би се обезценил.
Нещо подобно наблюдаваме днес в обществото, в социалните науки и психологията, където индивидуалността изобщо не е на почит. Например в бихейвиористичната психология, търсеща общи закономерности за всички хора на базата на тяхното поведение. Тя, подобно на споменатите философи и държавници, смята, че хората са изцяло задвижвани от инстинкти като тези при животните. Тяхното поведение е съвсем закономерно. То може да се предвиди с голяма точност, като се използват статистически методи. Така науката извежда образа на един „средностатистически“ човек, на един „нормален“ човек, към подражание на когото всички трябва да се стремят. „Нормата“ е идеалът на съвременното общество. Индивидът следователно никога не е напълно „нормален“. Той винаги има още накъде да се усъвършенства, докато достигне нивото на средностатистическия човек.
И доколкото той все още продължава да бъде индивид, на него все ще му се внушава, че може още да се желае от него. За да стане наистина нормален, той ще трябва да се отрече от собствената си индивидуалност, да загуби душата си, а защо не и тялото си?! Това би било идеална предпоставка за една хубава световна диктатура, която ще бъде приветствана от „нормалните“. От убедените, че проявите на тяхната индивидуалност са просто отклонения от идеала на „средния“, на „нормалния“ човек.
Вместо това „Философия на свободата“ от Рудолф Щайнер предлага да се издигне друг идеал: Този на етичния индивидуализъм. Това е начин да се върне достойнството на човека, което толкова повече се загубва, колкото повече уж цивилизовани ставаме. Етичният индивидуалист достига до нравствеността, като съгласува волята си с изискванията на своята висша човешка същност. Той не получава заповеди и оценки отвън, а по интуитивен път сам разбира кое е добро и кое – не. Той сам определя стойността и цената на живота си и тя се измерва с величието на неговите идеали. За етичния индивидуалист извършването на нещо лошо и неморално е немислимо, защото това би било истинско обезобразяване и осакатяване на висшето му същество. Ако някой отвън би решил да го осакати и обезобрази, налагайки му матрицата на посредствената нормалност, това само би го лишило от свободата да реши сам, че иска да бъде наистина нравствен, да постъпва добре спрямо другите и да се усъвършенства.
(Разсъждения върху добавката към Тринайста глава от „Философия на свободата“.)