Медитация и съзерцание. Разлика и как се прави

Разликата между медитация и съзерцание. Практически наръчник за тяхното изпълнение.

Медитацията и съзерцанието са две близки, но все пак различни духовни практики, които имат за цел да ни помогнат да се свържем с вътрешния си свят и да постигнем по-дълбоко разбиране за себе си и реалността около нас. Макар че често тези термини се използват взаимозаменяемо, между тях има някои съществени разлики.

Медитацията е по-активен процес, при който целенасочено фокусираме вниманието си върху определен обект, мисъл или усещане. Това може да бъде дишането, мантра, визуализация или просто наблюдение на потока от мисли. Целта е да успокоим ума и да развием по-голяма осъзнатост и концентрация. При медитацията обикновено има някаква структура или техника, която следваме.

От друга страна, съзерцанието е по-пасивно състояние на тихо наблюдение и възприемане. При него не се опитваме активно да контролираме вниманието си, а по-скоро оставяме ума да се отвори и да приеме това, което възниква спонтанно. Съзерцанието често се описва като „просто битие“ или „чисто осъзнаване“. То има по-интуитивен и недирективен характер.

Практически указания за изпълнение

Когато практикуваме медитация, обикновено заемаме удобна седяща поза с изправен гръб. Можем да затворим очи или да фиксираме погледа си върху определена точка. След това избираме обект на фокус – най-често това е дишането. Наблюдаваме внимателно усещанията при вдишване и издишване, без да се опитваме да ги променяме. Когато умът се разсее, нежно връщаме вниманието обратно към дишането. Започваме с кратки сесии от 5-10 минути и постепенно увеличаваме времетраенето.

При съзерцанието позата не е толкова важна – можем да седим, да лежим или дори да се разхождаме бавно сред природата. Ключовото е да се отпуснем и да отворим сетивата си. Не се фокусираме върху нищо конкретно, а просто оставаме будни и възприемчиви към всичко, което се случва в момента – както във външния свят, така и във вътрешните ни преживявания. Наблюдаваме мислите, чувствата и усещанията си, без да се опитваме да ги променяме или анализираме.

И при двете практики е важно да подходим с търпение и да не се осъждаме, ако умът ни блуждае. С времето и редовната практика ще става все по-лесно да оставаме в състояние на спокойна осъзнатост.

Книгата „Медитация и съзерцание“ на Жозеф Б. Маждалани

Жозеф Б. Маждалани е основател на първия център за езотерични науки в Ливан и арабския свят. В своята книга „Медитация и съзерцание“ той предлага подробен наръчник, базиран на научния подход и практически упражнения. Това е 45-тата му публикация в областта на езотеричните науки.

Книгата е разделена на две основни части – едната посветена на медитацията, а другата на съзерцанието. Маждалани разглежда тези практики като взаимно допълващи се – медитацията е непълна без съзерцанието, а съзерцанието е безрезултатно без медитацията. Той обяснява, че съзерцанието представлява анализ и тълкуване на това, което сме преживели по време на медитация.

Авторът предлага широк спектър от техники и упражнения, подходящи както за начинаещи, така и за по-напреднали практикуващи. Той дава ценни съвети за подготовката, правилната поза, дишането и начина на живот, които подпомагат медитативната практика. Отделна глава е посветена на ролята на инструктора в процеса на вътрешно развитие.

Маждалани разглежда медитацията и съзерцанието не само като духовни практики, но и като инструменти за личностно развитие и подобряване на ежедневния живот. Той обяснява как тези практики могат да ни помогнат да развием интуицията си, да подобрим концентрацията си и дори да повишим ефективността си в работата.

Книгата предлага балансиран подход, съчетавайки древна мъдрост с модерни научни познания. Тя е ценен ресурс за всеки, който се интересува от вътрешна работа и себепознание, независимо дали търси духовно израстване, по-добро здраве или просто по-голямо спокойствие и яснота в живота си.

Вижте и ТОВА: Топ 15 начини за домашно подсилване на имунната система с бабини рецепти, лекарства, сироп и добавки.

Представяме ви едно упражнение по медитация на Timothy E. Nadelle, което според него е скрито, но съдържащо се в самия текст на “Философия на свободата”.

В него всеки може да получи личен опит в изследване на т.нар. „подоснови на действителността“ и „граници на познанието“. Това става чрез задържане на вниманието върху въпрос, възникващ докато наблюдаваме нещо. Съзерцаване на причините, които препятстват отговора. Наблюдение върху това, което се е променило, след като сме определили пречките, които стоят пред нашия отговор.

Ето го и самото упражнения по медитация:

Наблюдението винаги съдържа въпроси, на които ни е трудно да отговорим. Не се надценявайте!

1. Наблюдавайте нещо: Предмет или чувство, или спомен за някое събитие – каквото пожелаете. Започнете да мислите за това, което наблюдавате. За най-лесно можете да изберете първото нещо, което ви застане пред очите. Ако са няколко неща, спрете се на това, което ви е най-интересно.

2. Докато мисленето ви напредва, задръжте закратко вниманието си върху първия възникнал въпрос, на който сте неспособни да отговорите. В началото ще ви е трудно да формулирате такъв въпрос. Изкушението се състои в това, човек да си каже “Нямам никакви въпроси, на всичко мога да си отговоря сам”. Това, разбира се, е начин да се обезсмисли упражнението. Опитайте се да преодолеете първоначалната съпротива и намерете въпрос, на който нямате отговор. Да се твърди, че всичко ви е ясно, е доста нахално. Въпросът-загадка за вас съществува във всяко произволно избрано нещо. Просто трябва да превъзмогнете себе си и да го намерите.

3. След това проучете дали вашата неспособност да отговорите на въпроса е:

• поради случайни ограничения в пространството и времето ИЛИ
• поради недостатъци в собствената ви индивидуална организация ИЛИ
• защото съдържанието на въпроса не е ясно и отчетливо във всяко едно отношение ИЛИ
• поради комбинация от тези фактори

4. Ако въпросът ви не е ясен и отчетлив, преразгледайте го. В противен случай обмислете как отговорът на въпроса ви може да бъде открит някога в бъдещето – или от вас, или от някого другиго.

5. Върнете се към своето първоначално мислене или започнете наново да мислите за това, което наблюдавате. В процеса на това ново мислене, какво открихте, което първоначално остана скрито в рамките на възприятието?

6. Нека цялото мислене, което сте извършили (в точки 1-5), сега да изникне пред вас като картина, която можете да наблюдавате.

7. Какво се открива в тази картина?

Споделете по-долу в коментарите как ви се е получило!

Какъв ще бъде ефектът от това упражнение?

От това упражнение ще научим нещо много интересно за себе си и за света.

Най-вероятно ще получите прозрение за това, как задаването на въпроси към вас самите ви пробужда. Ще започнете да виждате повече детайли, които преди упражнението са били невидими за вас. Тоест ще отключите сетива, които преди това са били задрямали или недостатъчно развити. Ще разберете дълбоки истини за това, откъде идват всички въпроси. Ще започнете да проумявате каква е техниката на въздействие на въпросите. В бъдеще по-лесно ще можете да различавате “скритата картинка” във всяко събитие, явление или предмет, които ви заинтересуват. По-добре ще правите разлика между действително и недействително, между реалността и нейните подоснови.

Тази информация ви е достатъчна, за да направите упражнението и повече нищо не е нужно. Ако не получите задоволителен ефект, опитайте отново след ден или още по-добре след седмица.

По-надолу ще обясним, доколкото сме способни, защо се получават такива резултати от упражнението и каква е тяхната философска обосновка. Постарахме се дотук да съберем най-важното в 300-400 думи за онези, които не обичат да четат дълги текстове. Следващите 2000+ думи са за останалите.

Защо се получава така? (Обосновка за напреднали)

Един от начините да проследим мисълта в дадена глава на “Философия на свободата” е да я “разнищим” на отделни “сюжетни нишки”. Такава е например мисловната линия на връзката между процеса по задаването на въпроси и осъзнаването на “границите на познанието”. Тази връзка е ключова за седма глава, носеща името “Има ли граници познанието?”. Абзаците, разясняващи този въпрос, са едни от най-трудните за проумяване в цялата глава. Но за сметка на това успехът от усилието носи необичайно голямо удовлетворение.

По-долу сме извадили някои от изреченията, които хвърлят светлина по темата за евентуалните граници на познанието. В тях се обсъжда и техниката на задаване на въпроси.

Tim Nadelle има интересен подход – издирва “косвените” подразбиращи се упражнения по медитация, които могат да се извлекат от книгата на Рудолф Щайнер. В началото ми беше трудно да преодолея съпротивата си срещу новото, но колкото повече го прилагах, толкова по-интересно и добре се получаваше. Текстът на Щайнер е достатъчно сложен и не се поддава на четене “като роман”, затова практическите упражнения са един от начините за сравнително по-лесното му проумяване.

Самият автор намеква в предговора на “Теософия”, че неговите книги не бива просто да се четат отгоре-отгоре.

“Тази книга не може да се прочете така, както сме свикнали в наше време. Читателят, чрез собственото си усилие, трябва да постигне сам смисъла на всяка страница, дори на всяко изречение. По този начин книгата ще може да постигне целта, която си е поставил авторът. Онзи, който само ще я прелисти, все едно че изобщо не я прочел. Истините на тази книга трябва да се преживеят. Духовната Наука има стойност самопри тези условия.”

(Из предговора към третото издание)

Има ли граници познанието?

Границите на познанието са „плаващи“ в зависимост от времето, пространството и технологиите. И не само!

И така, нека преминем към “инфарктните” изречения от седма глава и да ги разгледаме едно по едно. Така ще разтълкуваме самото упражнение.

“Всякакъв вид битие, чието наличие се приема извън областта на възприятието и понятието, трябва да се отнесе към сферата на неоснователните хипотези.”

(4-ти абзац)

Коментар: Не съществува нещо, за което не може да се получи познание по един от двата пътя: на възприемането и на мисленето. Всичко, което съществува (или има свое битие), може да бъде достъпно по някой от тези два начина. Ако някой твърди, че някъде има нещо, което не може да се възприеме и за него не може да се мисли, това е хипотеза, предположение. Защо? Ами защото този, който го твърди, не е възприел това, за което говори, и не може да мисли за него. Следователно това е хипотеза. А защо е неоснователна? Ами по същата причина! Тази хипотеза няма никаква основа, която да я направи основателна. Тя не стъпва нито на възприятието, нито на мисленето. Тя е немислима хипотеза.

“Привърженикът на един монистичен светоглед знае, че всичко, от което се нуждае за обяснението на някое дадено му явление от света, би трябвало да се намира в сферата на света. Пречка да се стигне до него могат да бъдат само случайни временни или пространствени бариери или недостатъци на неговата организация. При това не на човешкото устройство въобще, а единствено на неговото индивидуално устройство.”

(6-и абзац)

Коментар: Дуалистът се опитва да се обоснове с аргументи от рода на “Не е работа на магарето да пита”. Той поставя бариери на местата, отвъд които не може да намери основание за разсъжденията си. Според него за познанието има граници, след които е по-добре да не се интересуваме какво има там, нито да питаме. Дуалистът смята, че хората са твърде глупави и неспособни да разберат това, което и той самият не разбира.

Дефиницията за познание

Неговият опонент монистът обаче е твърдо убеден, че всички обяснения се намират в същия свят, в който са и нещата, нуждаещи се от обяснения. Защо така се получава? Защото светът е един. Дори и най-мъглявите отговори принадлежат на същия свят, на който принадлежат и въпросите. Това звучи като аксиома, но може да се провери чрез упражнението на Тим Надел, което дадохме по-горе.

“От понятието познание, както бе дефинирано от нас, следва, че за граници на познанието не може да се говори.”

(7-и абзац)

Щайнер не прекалява с дефинициите в тази книга. Затова не е трудно да открием споменатото определение сред близо 120-те места, на които споменава думата “познание” в текста:

“Актът на познанието представлява синтез от възприятие и понятие.”

(Гл. 5, абзац 22)

Няма как хем познанието да е синтез между възприятие и понятие, хем и между тях двете да съществува граница, след като влязат в този синтез. И за самото познание не може да има граница, защото няма нещо извън него, което да може да бъде отделено от него трайно, така че границата да не бъде преместена. По-горе са споменати два от тези случаи, в които въображаемата граница на познанието се “премества”:

1. Случайни временни или пространствени бариери;
2. Недостатъци в устройството на самия познаващ индивид.

Има и трети случай:

“Зададем ли си въпрос, на който не можем да отговорим, тогава съдържанието му може да не е ясно и прецизно във всичките си части. Не светът е този, който ни поставя въпросите, а ние самите си ги поставяме.”

(8-и абзац)

Тоест това са трите варианта за пречките (бариерите, границите) пред намиране на отговор на възникналия въпрос:

1. или пречките са резултат на нещо, което може да бъде преодоляно след някакво време (или ако се мине през някакво пространство!);
2. или бариерата се основава на собственото ни устройство, организация, на личната ни познавателна способност;
3. или пък въпросът е грешно зададен.

Кой ни задава въпросите?

Въпросите ни действат събуждащо, но ние често искаме да се приспим.

Но тук следва и друго важно уточнение. Че ние сами си задаваме всички въпроси, а не е светът този, който ни ги задава. На това място читателят може да се затрудни в разбирането и да започне да привлича доводи, за да докаже пред себе си, че написаното не е вярно. Например: “Мен веднъж ме питаха на изпит колко прави две плюс две, и този въпрос беше зададен от професора, а не от мен, следователно всичко в тази статия са глупости.” Това малко прилича на довода: “Аз познавам едно 4-годишно дете, което не умее да смята, следователно хората не умеят да смятат”.

Но помислете внимателно. И се опитайте да направите горното упражнение, тогава може би ще се почувствате леко разколебани в стремежа си напълно да опровергаете това твърдение.

Какво представляват въпросите? Те са нещо, което събужда нашето внимание, действа ни разсънващо. Те ни провокират да се поинтересуваме, да се опитаме да разберем дадено явление, предмет, човек и пр. Да осъществим връзката между възприятие и понятие, синтеза между тях.

Да се задават много въпроси е характерно най-вече за децата. Да попиташ не е срамно, но обикновено е признание, че не знаеш отговора. Затова с времето хората се приучават да задават колкото се може по-малко въпроси. По тази причина и съществува изразът, че питането не е срамно. Ако толкова много се подразбираше, нямаше да има нужда постоянно да се уточнява срамно ли е или не!

И така ние постепенно загубваме способността си да задаваме въпроси, а заедно с нея отслабват и способностите ни да се очароваме, да се учудваме, да благоговеем пред мъдростта, да се ощастливяваме от дребен, но красив детайл, да се радваме заедно с истината и да страдаме при вида на лъжата.

За да съществува въпрос, трябва да има някой, който да го зададе и някой (не задължително друг), на когото този въпрос да бъде зададен:

• Когато сами си задаваме въпроси, това ни действа пробуждащо, с нещо се връщаме към времето, когато сме били деца и под влиянието на най-висши сили.
• Когато друг човек ни задава въпрос, той го съобразява с нас. Ако нас ни нямаше, нямаше да има и въпроси към нас. Питащият има предварителна идея за това, което може да му бъде отговорено. Затова и въпросът, предназначен за един човек, често пъти е неподходящ да бъде зададен на друг човек без никакво изменение.

Изключения, потвърждаващи правилото

В горните два варианта не са включени въпросите в анкети, ученически лексикони, във всенародните допитвания и в статистиката, защото техният адресат не е предварително известен. Те целят разбирането по-скоро на някакъв общностен дух, а не на отделния човек. Затова и отговорите и резултатите от тях са валидни само в някаква степен на приближение и “допустима грешка”. Дори и 1 милион души да са отговорили на такъв въпрос с “да”, това означава само че всеки един от тях има своите резерви, всяко “да” на всеки от участниците в допитването е уникално и не може да се пренесе механично върху “да”-то на който и да бил участник.

В това число влиза и питането “Колко прави две плюс две?”, зададено от професора на нашия невидим опонент. Това е стандартен въпрос, който професорите пазят за не толкова уникални случаи. Например когато са подкупени и искат на всяка цена да пишат среден (3) на някой лош студент с богати родители. Тоест задаващият този въпрос не се интересува по никакъв начин от личността на питания, а само от парите му.

Професорите задават стандартни въпроси на всеки.

Когато ни се струва, че светът ни задава въпрос специално на нас, тогава изведнъж можем да разберем, че ние сме тези, които сами си го задават. А светът е само част от цялото, към което принадлежим и ние. Той е, така да се каже, носителят на въпроса, адресантът на питането, което всъщност е предизвикано от самите нас.

Плаващите граници и общоприетото

“В даден момент, едно или друго нещо може да остане необяснено, ако нашата жизнена среда възпрепятства възприемането на въпросните неща. Но неразкритото днес може да бъде разкрито утре. Съществуващите чрез това бариери са само временни и с напредъка на възприятието и мисленето могат да бъдат преодолени.”

(10-и абзац)

Коментар: Както стана дума и по-горе, “границите” на познанието имат свойството да “плават” насам-натам. Това, което е изглеждало неразбираемо вчера, може да е съвсем в реда на нещата днес. Времето и развитието на сетивните способности (също и на технологиите) правят невъзможното днес да бъде възможно утре. Всеки ще се съгласи, че това е така, макар че понякога сме склонни да го забравяме. Особено когато поставя под въпрос сегашния ни комфорт.

Изобщо да се поставят под съмнение общоприетите неща не е приятно почти за никого. Хората предпочитаме да си задаваме въпроси за последно, докато сме в пубертета. После вече се предполага, че сме големи, че вече сме достатъчно “деинфантилизирани”, за да не се питаме повече. Но понякога все пак го правим. Това се случва в тежки моменти на болест, банкрут, загуба или смърт на близък приятел и тъй нататък. И именно въпросите са тези, които ни пробуждат от полуживото-полуумряло състояние. Чрез трудните ситуации ние биваме принудително към онова чисто състояние, в което все още сме били способни да се питаме за разни неща.

Изживяване на мисловното съзерцание

“Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността.”

(2-ри абзац в допълнението)

Този цитат от допълнението към Глава 7 на “Философия на свободата” ни насочва към нещо колкото обикновено, толкова и загадъчно. Каква е разликата между “образа” и “действителността”? Образът наистина е нещо субективно, което зависи от възприемателните способности на човека. Далтонистът ще има един образ, слепецът – друг, примитивният човек – трети, а префиненият аристократ – четвърти. Едва когато тези образи се изживеят чрез “мисловно съзерцание”, ние правим стъпка към реалността. Тоест не е достатъчно да имаш добро зрение, нито да си много умен, нито дори да имаш способности да възприемаш свръхсетивното. За да се докоснеш до действителността, трябва да се научиш да изживяваш нещата в мисловно съзерцание.

На този етап и в този момент можем да кажем, че тук се говори за медитация. Но в други случаи изразът “изпълване на образа с изживяно мисловно съзерцание” може да означава нещо съвсем различно. Така е, защото говорим за живо познание, което не може да бъде наизустено или стегнато в дефиниция. Въпросите, свързани с този израз, са сред най-пробуждащите и именно тях си струва човек да си ги задава по-често и по-настоятелно.

Как възприятието скрива действителността

Зрителните илюзии са добър пример за изопачаване на действителността от сетивата.

“…всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност. Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността.”

(2-ри абзац в допълнението)

Коментар: Възприятията имат свойството да ни отклоняват от действителността. Те умеят така да скрият всичко, което е реално, че ние да се заблудим, ако не добавим и мислене към възприемането. Щайнер нарича това твърдение “прозрение”. Прозрение е и че към него веднага се добавя и следното: “Мисленето ни въвежда в действителността”. Не е лесно да си представим самата картинка, защото тя е в разрез с общоприетото. Оказва се, че възприятието е субективно, защото то зависи от устройството на наблюдателя. А мисленето (което традиционно е считано за нещо крайно субективно, за фантазьорство и въздушно мечтателство), то всъщност е нещото, което ни е насочва към обективността. То ни вкарва в реалността.

Подосновите на реалността

Възприятията скриват действителността, а мисленето я разкрива.

“Задълбочаването на познанието зависи от изявяващите се в мисленето сили на интуицията (…). С изживяването, което се оформя при мисленето, тази интуиция може да се гмурне в по-големи или по-малки подоснови на действителността.”

(3-ти абзац в допълнението)

Коментар: Тук нещата отиват вече много надълбоко. Неслучайно се използват думи, свързани с дълбочина:

1. Задълбочаване
2. Интуиция (прозрение, директно или незабавно познание, духовно възприятие);
3. Гмурване
4. Подоснови

Употребените подобни думи в тези две изречения са в такава концентрация, каквато не се среща абсолютно никъде другаде из текста на Седма глава. Това ни провокира да бъдем особено бдителни за значенията, които можем да извлечем. Силите на интуицията се проявяват в мисленето. Тези сили ни помагат да се задълбочим в познанието. В резултат ние получаваме съответното изживяване на възприятието. Това изживяване става непосредствено в контакт с нещото, за което искаме да получим знание. Това е пътят да се гмурнем в действителността. Ако се гмурнем достатъчно дълбоко, ако се задълбочим достатъчно, ние ще стигнем до самите подоснови на тази реалност.

Заключение и обобщение

Интуицията може да проникне до подосновите на реалността.

Така и достигаме до причините за ефектите от горното упражнение, които обикновено се получават:

1. Задавайки си въпроси, човек се пробужда и се връща в чистото състояние, препоръчвано от Христос, когато казва “Бъдете като децата”;
2. Въпросите активират мисленето. То от своя страна добавя обективност към възприятието и преодолява неговите опити да скрие действителността;
3. Въпросите провокират интуицията, която ни помага да стигнем до подосновите на реалността;
4. От тези подоснови се вижда, че не светът е този, който ни задава въпросите, а ние сами си ги задаваме. Виждат се и трите бариери, които дуалистите приписват на познанието: време (пространство), устройство (конституция) на самия наблюдател или грешна формулировка на въпроса.