Ставаме ли по-умни и по-мъдри с напредването на възрастта? (Ретроспекция)

Една възможна ретроспекция при работа с биографията по отношение на това, как сме ставали все по-умни и по-мъдри през всеки следващ житейски цикъл.

Още в текста: ♥ Къде се намират детството и старостта в това състезание по непрекъснато поумняване? ♥ Как се излиза от проблема, че сега сме по-глупави, отколкото ще бъдем? ♥ На какво трябва да се научим, за да се измъкнем от порочното увеличаване на собствените ни странности?

Зрелият човек обикновено отрича предишните си житейски периоди, под предлог че тогава е бил по-глупав, постъпвал е по-грешно, отколкото сега. Днес е станал по-умен, стъпил е в правия път, вече наистина. Един вид той винаги се разграничава от себе си в едновремешната си форма, за да се почувства по-добре и по-значим в сегашната и непрекъснато да има усещането за развитие.
Но когато мине и този цикъл, той и него ще отрече, отново под предлог че е преди бил глупав, а сега е станал адски умен.

Тогава може ли да се каже, че въобще е поумнял? И въобще така праволинейно ли се развиват нещата в човешкия живот?

Всеки житейски период от нашата биография е еволюционна стъпка. При нов цикъл ние отиваме на следващото еволюционно ниво, започваме да изграждаме поредната по-висша компонента от своето духовно-душевно същество. И преразглеждаме старите си стадии от сегашната гледна точка. Това допринася за по-доброто ни самочувствие, защото имаме усещането, че сме се развили спрямо преди.

Но то може и да ни стресне доста в „критическата възраст“, когато осъзнаем, че животът ни е постоянно отрицание на предишните стадии. Нека да разгледаме живота отзад напред, защото така стават ясни някои неща, които не се виждат по време на нормалния му ход. Да направим една обърната ретроспекция, препоръчителна при всяка работа с биографията.

Внезапното разбиране, че наистина сме смъртни

След 49 сме по-мъдри, отколкото в периода 42-49 г., когато обикновено проумяваме, че сме наистина смъртни. Тогава една значителна част от приятелите, роднините и дори родителите ни са преминали Прага на смъртта. 42 е годината, около която се намира „критическата“ възраст. Възрастта, когато ние вече сякаш сме напълно изградени като личности и един вид започваме отначало.

Тогава някои си купуват мощен мотор или се отдават на разврат. Други намаляват темповете си на работа и се ориентират към по-самостоятелен във финансово отношение и по-спокоен в емоционален аспект живот. Трети решават, че е дошло времето да седнат пред телевизора с ракийката и салатката и да спорят с водещите на новините, които освен че са доказано по-глупави от тях, също така най-често са и по-млади. И тъй нататък.

Съзнателната душа и освобождаването

Със сигурност се оказваме по-мъдри и когато разглеждаме предишния 35-42-годишен период на осъзнаване. Тогава сме разбрали, че е станало време да вземем живота си в ръце, да се захванем с нещо собствено. Защото скоро ще започнем да изглеждаме прекалено възрастни, за да бъдем наети на работа където и да е. В този период вероятно са ни се отворили очите да виждаме кое е истина и кое – измама. Започнали сме да ставаме съзнателни и самостоятелни, да се освобождаваме от всякакви авторитети.

Разсъдъчната душа и индивидуализирането

Много по-развити изглеждаме и спрямо периода 28-35 г., по средата на който се намира Христовата възраст, пълното ни загубване и слизането “под земята”. Там е и своеобразното ни възкресение в самата среда на земното ни поприще. Време за стъпване върху нов път, който е сякаш по-сигурен и по-индивидуален. Ние сме започнали да мислим с главата си, отсели сме нещата, които са наистина добри за нас. Елиминирали сме останалите „ценности“, към които сме се стремели, само защото е било модерно. Но все още са ни водили авторитетите. Били сме разсъдливи, но едва ли мъдри.

Сетивната душа и кариерата

Далеч сме от енергичните дихатели, които сме били между 21 и 28 г. Тогава сме се хвърляли във въртопа на “кариерата” с цялата си младежка енергия. Косите ни без нито един бял косъм са били развети от вятъра, породен от бързото ни развитие. Само че, както се оказва, не сме имали почти никакъв разсъдък, нито зряло съзнание. Животът ни е бил предимно сетивен и такъв е трябвало да бъде. Надценявали сме се, то се знае, но какво друго да се очаква от хора, току-що излезли от пубертета, ако въобще са излезли напълно?

Детството и пубертетът

Какво да говорим за годините между 14 и 21, когато сме изграждали чувственото си тяло и сме се въртели като в центрофуга, понесени от бушуващите си хормони? Или пък за първите ученически години между 7 и 14? Там сме напредвали бързо в знанието и в растежа си. Но в тези свои детски години сме били зависими от родителите си и не можем да говорим за свои грешки, да се разкайваме или саморазобличаваме. Затова и сме склонни за всичко лошо, което ни се е случило тогава, да обвиняваме тях.

Отивайки още по-назад, във възрастта преди училището (0-7 г.), зависимостта ни става още по-голяма, а спомените – все по-малко. Вече излизаме извън рамките на умността и глупостта. Нещо повече – навлизаме в период на изключителна мъдрост, в която човек получава такова голямо и скоростно развитие, на каквото не е способен в никой от следващите периоди на живота си.

Колкото повече се приближаваме до най-ранния период, в който нямаме никакви спомени (между 0 и 3.5 г.), толкова повече сме вън от тези критерии. Малкото дете е извън съревнованието, извън класацията. То е като донесен от щъркела мъдрец, от когото можем да научим страшно много за важните неща в живота, които сме загубили.

Кръгът се затваря

Може би именно към детската чистота се стремим, когато остаряваме. Когато целият водовъртеж се е извъртял и ние сме се научили на всичко, за което сме се родили. Такава е и препоръката на самия Христос¹⁾„Истина ви казвам, ако не се обърнете и не станете като дечицата, няма да влезете в небесното царство.“ – Евангелие от Матея 18:3 Неслучайно често сравняват старите хора с децата.

Тук виждаме и че нещата изобщо не са така праволинейни, както сме свикнали да си ги представяме. На всеки 7 години претърпяваме тотална трансформация в мисленето си. В детството промяната е повече видима и телесна, затова там периодизацията е отдавна забелязана и отчетена от „строго обективната наука“.

Но след 21 г. тези метаморфози не спират, макар и да не са така видими. Ние претърпяваме три кардинални промени в мисленето между 21 и 42, като преминаваме последователно през сетивна, разсъдъчна и съзнателна фаза, ако всичко е наред.

Разбира се, много хора остават още на сетивната фаза, защото не желаят да се развиват повече или пък не могат, а други се отказват от развитието си, когато достигнат разсъдъчната фаза. За развитието на съзнателната душа се иска доста да се потрудим, затова далеч не всеки достига до това ниво, под предлог че и без това вече е предостатъчно умен и опитен.

По време на всяка житейска криза на нас ни се дава шанс да изберем дали искаме да продължим да се развиваме, или съвсем доброволно да се откажем от всяко по-нататъшно развитие. Кризите, включително и тази на „критическата“ възраст, са изключително ценни, защото тогава човек има възможността да се развива с големи скокове.

Хората в напреднала възраст са преминали целия житейски цикъл и като че ли са се върнали в началото. Но те са вече на друго ниво. Познали са какво е да обичаш и какво е да отдаваш живота си за нещо, което не си ти самият. Те развиват (или поне би трябвало да развиват) духовните си тела.

Положението може да се охарактеризира като инкарнация (влизане в тялото, във физическия свят) в първата половина на живота и екскарнация (излизане) във втората. В началото и края на живота си сме в най-горната точка по отношение на духовността. В средата – около 35 – сме напълно инкарнирани и потънали във физическото. След това отново се отправяме нагоре и се ориентираме към излизане от тялото.

Подобен модел, макар и огледален, може да се види и при прарастението на Йохан Волфганг Гьоте (растението-архетип). То преминава през стадиите на семе – листо – пъпка – цвят – тичинка – плод – и отново семе. Кръгът и там се затваря. Стадиите се редуват: свиване – разширяване – свиване – разширяване…

Проблемът и изходът от ситуацията

Депресиращо е, когато още не сме достигнали дълбока старост и си дадем сметка, че и сегашното ще бъде отречено след някоя и друга година, щом отидем на по-горно ниво. Това е неприятна ситуация, която можем да разрешим само с любов и прошка. Първо ние можем да разберем, че на какъвто и акъл да сме в момента, най-вероятно е след около седем години той да се промени напълно. Същото важи и за враговете ни, които не са по-силни от законите на метаморфозата.

Плюс това кариерната, състезателна част, борбата между „видовете“ на успешните и неуспешните се съсредоточава в един сравнително малък период от живота – между 21 и 42 години, който бързо отминава. Но ние сме така научени в училище и въобще в цялата система на възпитанието – да се съсредоточаваме именно върху този миниатюрен (както изглежда, когато отмине) период. Така пропускаме много по-дългия живот, който е извън тези години. Там ценностите са съвсем други. И умността на човека се измерва по други критерии.

Според Дитер Хорнеман като човешки същества ние нямаме друг избор освен да задълбочаваме все повече и повече своето своеобразие, своите странности. Тъй като сме индивидуалисти до невъобразимост, ние имаме само един път – да ставаме все по-особени. Това неизбежно води до изпадане в зависимост, в „оковите“ на собствената ни странност. Влизайки все по-дълбоко в материята, ние се опитваме повече и повече да изразим неповторимата си индивидуалност, да покажем на всички и на себе си колко сме уникални. Но това колкото е хубаво, толкова и не е. Защото така лесно се стига до крайности. Прекалено уникалното не се харесва никому.

Само в един случай – когато обичаме, ние успяваме да се освободим от ограниченията на собственото си бреме. Една от задачите ни в живота е да се научим истински да обичаме, безкористно да прощаваме и всичко да можем да дадем. Да се научим да отдаваме дори и живота си. Богословът Карл Ранер казва, че любовта е решението да се отдадем изцяло на другия.

Това общо взето е и целият житейски път на човека – от детството, където той до съвършенство се научава да получава, когато е обект на цялата любов на Вселената. До старостта, когато би трябвало да се научи да дава, да се освободи напълно от себе си и да развие истинската си духовно-божествена същност.

Между едното и другото време стоят годините, през които трябва да се научи да обича.

Източници

1. Mark Riccio. The Logik of the Heart
2. Florin Lowndes. Das Erwecken des Herz-Denkens.
3. Florin Lowndes. Enlivening the Chakra of the Heart
4. George O’Neil. The Human Life.