Едно от хубавите възможни тълкования на призива „Прав направете пътя за Господа“ е посочен от антропософския изследовател Емил Бок.
Според него той може да се разглежда и като „Научете се да си служите със своите сетива, така че те да ви открият красотата на света“.
Наистина може да съществува и такава гледна точка и тя далеч не е по-невярна от общоприетата: че едни хора трябва да изравняват някакъв път, или да оформят пътеки в пустинята. Да извършват пътно строителство в пустинята. Разбира се, общоприетата представа също има място в четенето на Библията, защото тази книга може да се чете на различни нива, според това, за което даденият читател се чувства подготвен и това, от което той има нужда.
Но в случая тълкованието на Емил Бок може да ни се стори по-интересно, ако го разгледаме паралелно с куплета на Рудолф Щайнер (по-горе) за 12-ата седмица след Великден, наречен още „Йоаново настроение“.
Ето цитата от Исая 40:30, който се споменава и от Йоан:
В строфата на Шайнер „На мировата красота сиянието…“ ни се обръща внимание върху красотата на света като път към разбиране на Божествените истини. Това е един от пътищата за намиране на така необходимите на съвременното човечество доказателства, че съществува нещо по-висше от него. (Ние търсим доказателства на онези явления или закономерности, за които нямаме сетива да ги възприемем директно, нито имаме зрение да ги видим. Преди материалистическата епоха хората не са имали нужда от никакви доказателства, защото просто са знаели за какво става дума.)
Друг подобен по своята ефективност път е работата със собствената ни биография (като биография най-често означава житейския ни път, начертан повече от другите хора около нас, отколкото от нас самите).
Като контра на тази тенденция – да забелязваме „сиянието на световната красота“, се проявява дейността на цялото човечество към унищожаването на въпросния път. „Ние обикновено сме свикнали да прекрояваме света според собствените си желания. Заради удобството си променяме посоките на реките, прорязваме горите с магистрали и превръщаме нивите в летища“ – пише Дитер Хорнеман в медитацията си върху „Йоановото настроение“. Ние постепенно се отучваме да забелязваме природната красота и за нас околният свят вече постепенно спира да бъде път към Бога.
За да свържем цитата на Хорнеман с този от Исая, можем да отбележим, че строенето на магистрали и метро в пустинята не е съвсем в същата посока с препоръката „Прав направете пътя за Господа“, а май даже можем да открием и известно противоречие. Май все пак пророкът е имал нещо друго предвид, не точно да строим пътища?
Наблюдението на природата през всеки ден от годината е един от най-нормалните начини да възприемем тезите на Сътворението, но ние правим всичко и всичко по силите си, за да се отдалечим от него, по възможност изобщо да не го забелязваме, да се затворим, за замажем очите си, само и само да не допускаме подобни мисли до съзнанието си.
Ако започнем да проучваме по-детайлно и задълбочено дейността на сетивата и смисъла от тях, ако им предоставяме това, от което се нуждаят, ние неминуемо ще постигнем едно тяхно „пречистване“ в посока на по-доброто възприемане и на природните красоти. Ако ли пък занимаваме сетивата си например с телевизия, реклами до постигане на пълна деменция, ако се отдаваме на електронни игри, рок концерти или филми на ужасите, ще постигнем точно обратното. Ще се превърнем в модерните напоследък зомбита, представляващи интерес главно сред децата, но иначе често срещано явление.
„Изгубим ли усещането за красота, ние губим и пътя си към Духа. От друга страна природната красота винаги е като проблясване на Духа в областта на сетивния свят“ – пише Хорнеман. Действително едва ли има нещо по-изпълващо и вдъхновяващо от една красива природна гледка, която „спира дъха“, защото самата тя е един от най-мощните пътища към Духа!
Такова е Йоановото настроение: Красотата на света сияе и има свойството да ни подтиква към най-дълбоките тайни на душата. Тя отключва разбирането на най-съкровените Божии сили в собствения ни живот. Наблюдавайки природните красоти, ние можем да изоставим себичните си (и виртуални) занимания и да се открием наново с упованието на човек, който търси нещо загубено.
Както търсим небрежно захвърлените някъде ключове, така и тук имаме трескавата увереност, че всеки момент загубеното ще се покаже отнякъде. И преминаваме отново маршрута, по който сме дошли, за да намерим ключовете. Те, разбира се, се откриват в „мировата топлина и светлина“. Защото от там идваме.
Още за загубването и намирането можете да прочетете в седмица 9 и седмица 11.