Медитация: Силата на мисълта сглобява разделения от нас свят отново

Упражнение по медитация и 2 инсталации с пластилин + разсъждения върху първите 3 абзаца от гл. 7 на „Философия на свободата“ от Рудолф Щайнер

Тук ще разгледаме едно основно противоречие в съвременното мислене:

  1. Как обявените от науката „граници на познанието“ ни правят нещастни.
  2. И как със силата на мисълта ние постоянно се опитваме и успяваме да премахнем тези граници, да постигнем за себе си целостта на света.
  3. Също така и как може да се види с просто око познанието под формата на божествена светлина, искряща в очите на дете, което е разбрало нещо важно за него.
  4. И накрая: Едно лесно упражнение по медитация, което всеки може да направи без проблем.

Първият абзац

В началото на седма глава на „Философия на свободата“1)1/9 [1] Ние установихме, че елементите за обясняване на действителността трябва да се вземат от две сфери: възприемането и мисленето. Както видяхме, нашата организация е причина пълната цялостна действителност, включително собственият ни субект, първоначално да ни се явява като двойственост. Познанието превъзмогва тази двойственост, като от двата елемента на действителността – възприятието и изработеното чрез мислене понятие – сглобява цялото нещо. Нека начина, по който светът ни се разкрива, преди да придобие чрез познанието своя верен облик, да наречем свят на явлението, в противовес на единната същност, съставена от възприятие и понятие. Тогава можем да кажем: светът ни е даден като двойственост (дуалистично), а познанието го преработва в единство (монистично). Философия, която изхожда от този основен принцип, може да се означи като монистична философия или монизъм. На нея и противостои теорията за двата свята или дуализмьт. Дуализмът допуска наличие на два абсолютно различни свята, а не примерно на две разграничавани само от нашето органично устройство страни на единната действителност. След това той търси в единния свят принципи за обяснението на другия. Щайнер ни запознава с разликите между монизма и дуализма. Според Том Ласт това се прави от гледна точка на гностицизма или стремежа към познание от собствен (духовен) опит, вместо от четене на книги, слушане на авторитети или от вярване на общоприетото мнение.

Първият абзац е много сложен и човек наистина може да си „счупи мозъка“, докато го проумее, но това е и целта. Нещо повече: Ако го прочете втори път след месец и трети път след още един месец, той ще открива в него винаги и винаги различни неща. Опитайте и ще видите, че е така!

Самите ние сме устроени по такъв начин, че светът да ни изглежда двойнствен, съставен от възприятия и понятия, от възприемане на мислене. Но също така и подлежим на развитие, което ни позволява постепенно да го превъзмогваме. Едва познанието е това, което се опитва и успява да преодолее въпросната раздвоеност. То, гнозисът, възстановява отново целостта на света.

И тук идва сложната част. Щайнер въвежда понятието „Свят на явлението„, което означава „начина, по който светът ни се разкрива, преди да придобие чрез познанието своя верен облик„. Този свят на явлението се намира „в противовес“ на единната същност, съдържаща понятието и възприятието. По-долу на картинката виждаме света на явлението, разсечен на две от собствената ни природа. Също така е онагледено как познанието (или гнозисът) е сглобило единната същност отново.

Трудността идва от това, да си представим, че светът на явлението изобщо не съвпада с това, което наричаме възприятие. Той е разделеният свят. А срещу него като опровержение стои обединеният свят, благодарение на познанието. Това са два свята в един, ако мога така да се изразя. Единият е дуалистичен, раздвоен, а другият – монистичен или обединен.

И обединеният свят е наречен „същност“. Гнозисът, който е монистичен и се стреми към цялост, превръща раздвоения свят в същност (отново). На това се дължи цялостният стремеж към познание, който е описан в глава Втора. Ние страдаме от факта, че светът ни изглежда разделен, и се опитваме да преизградим връзката си с него. Постигаме го отчасти чрез науката, изкуството и религията. И трите имат за цел да ни убедят, че ние и светът сме едно, откривайки закономерности, творейки метафори, препоръчвайки молитви и ритуали. В самата ни природа е заложен този стремеж да избягаме от дуализма, от отчаянието, че сме сами срещу отчуждения свят. На тази цел са подчинени и всички духовни стремления на човечеството в цялата му съзнателна история.

Гнозисът сглобява света, който ние сме разсекли на две, поради собственото си човешко устройство.

Вторият абзац

Във втория абзац2)2/2 [2] Дуализмът почива на едно погрешно схващане за онова, което наричаме познание. Той подразделя цялостното битие на две области, всяка от които си има свои закони и противопоставя тези области външно. пък се намеква, че не е точно познание онова, което се опитва да раздели света надве. Дуализмът не е познание, а е гадаене, приписващо на невъзприемаемите неща качествата и свойствата на нещата, които можем да възприемем със сетивата си. В същото време той поставя граница между двете области, за да не се опитва човек, използвайки гностическия подход, сам да провери дали това е вярно или не.

Значи една част от света, която не можем да възпримем със сетивата си, е обявена за непознаваема, завинаги заключена за нас, и в същото време ни се казва, че тя е същата като видимата част. Последно? Кое от двете е вярно? Или е непознаваема, или знаем, че тя е същата, но не се интересуваме дали наистина е така, защото са ни забранили да мислим за това.

Третият абзац

За да оплете ситуацията и да я направи още по-неразбираема, Кант и цялата наука след него разделя възприятието на две части: Възприятие и „нещо само за себе си“, от което всъщност не е желателно да се интересуваме, защото сме прости и така или иначе нищо няма да разберем.

Днешният свят е основан на това разделение. На нулата и единицата, на симпатия и антипатия, на ариманически и луциферически действия. Единствено познанието, посредством разширяване на общоприетите понятия, може да ни даде пътя към Духа.

Познанието е цялост, същност. Това е светлината в очите на детето, която всеки вижда като една имагинация, когато то е разбрало нещо и цялото грейва. Тази светлина на мисленето, разбирането и познанието е божественото в нас, което може да се види и с просто око.

Упражнение по медитация

Това е хубаво упражнение по медитация, което можете да си направите:

  1. Обяснете на едно дете нещо, което силно го интересува;
  2. Наблюдавайте и запомнете светлината, която излъчва в момента на проумяването;
  3. Спомнете си преди заспиване тази светлина и я визуализирайте в съзнанието си;
  4. Опитайте се да влезете в нея и да разберете какво представлява.

Обобщение и заключение

Тук няма граници за непредубедения. Прожекторът на нашето внимание осветява класификацията на Света на явлението, подрежда възприятията по важност и отрежда на всяко от тях полагащото му се място. Мисленето е божествен процес, подобен на този, при който Адам е трябвало да постави име (понятие) на всичко, което вижда.

Кант и "Нещото само за себе си"
„Кант и Нещото само за себе си“. Арт инсталация от пластилин, мак (ябълката на греха) и Photo: Ryan Primm. Art Direction: Gwenmarie White.

По-долу е цитатът, който вдъхнови горната втора „инсталация“.3)„От един такъв дуализъм произхожда въведеното от Кант в науката, и до ден-днешен все още неотхвърлено различаване между обект на възприятието и „нещото само за себе си“. Съгласно нашето изложение, в естеството на духовното ни устройство е заложена възможността едно отделно нещо да бъде дадено само като възприятие. Впоследствие мисленето превъзмогва тази отделеност, като посочва закономерното място на всяко възприятие във всемирното цяло. Определяйки отделните части на всемирното цяло като възприятия, при обособяването им ние просто следваме един закон на нашата субективност. Разглеждаме ли обаче съвкупността от всички възприятия като едната страна и противопоставим ли й „нещата сами за себе си“, като втора страна, тогава философските ни разсъждения стават безцелни. В този случай имаме работа с една обикновена игра на понятия. Създаваме някакво изкуствено противопоставяне, но за втория му член не можем да получим никакво съдържание, защото по отношение на едно отделно нещо съдържанието може да се почерпи само от възприятието.“
Рудолф Щайнер, „Философия на свободата“, гл. 7, „Има ли граници познанието“, абзац 3.

Георги Календеров

Бележки под линия:   [ + ]

1. 1/9 [1] Ние установихме, че елементите за обясняване на действителността трябва да се вземат от две сфери: възприемането и мисленето. Както видяхме, нашата организация е причина пълната цялостна действителност, включително собственият ни субект, първоначално да ни се явява като двойственост. Познанието превъзмогва тази двойственост, като от двата елемента на действителността – възприятието и изработеното чрез мислене понятие – сглобява цялото нещо. Нека начина, по който светът ни се разкрива, преди да придобие чрез познанието своя верен облик, да наречем свят на явлението, в противовес на единната същност, съставена от възприятие и понятие. Тогава можем да кажем: светът ни е даден като двойственост (дуалистично), а познанието го преработва в единство (монистично). Философия, която изхожда от този основен принцип, може да се означи като монистична философия или монизъм. На нея и противостои теорията за двата свята или дуализмьт. Дуализмът допуска наличие на два абсолютно различни свята, а не примерно на две разграничавани само от нашето органично устройство страни на единната действителност. След това той търси в единния свят принципи за обяснението на другия.
2. 2/2 [2] Дуализмът почива на едно погрешно схващане за онова, което наричаме познание. Той подразделя цялостното битие на две области, всяка от които си има свои закони и противопоставя тези области външно.
3. „От един такъв дуализъм произхожда въведеното от Кант в науката, и до ден-днешен все още неотхвърлено различаване между обект на възприятието и „нещото само за себе си“. Съгласно нашето изложение, в естеството на духовното ни устройство е заложена възможността едно отделно нещо да бъде дадено само като възприятие. Впоследствие мисленето превъзмогва тази отделеност, като посочва закономерното място на всяко възприятие във всемирното цяло. Определяйки отделните части на всемирното цяло като възприятия, при обособяването им ние просто следваме един закон на нашата субективност. Разглеждаме ли обаче съвкупността от всички възприятия като едната страна и противопоставим ли й „нещата сами за себе си“, като втора страна, тогава философските ни разсъждения стават безцелни. В този случай имаме работа с една обикновена игра на понятия. Създаваме някакво изкуствено противопоставяне, но за втория му член не можем да получим никакво съдържание, защото по отношение на едно отделно нещо съдържанието може да се почерпи само от възприятието.“
Рудолф Щайнер, „Философия на свободата“, гл. 7, „Има ли граници познанието“, абзац 3.

Enjoyed this post? Share it!

 

Молим, коментирайте!

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.