Медитация върху собствената биография. Ретроспекция и правилни въпроси

Има и такава медитация за начинаещи и тя е много ценна. Чрез ретроспекция да открием разликата между своя истински Аз и неговия образ.

Когато кажем „работа с биографията“¹⁾Ценни книги и статии по темата за работа с биографията., повечето хора обикновено разбират, че се очаква да проучваме историите на другите. Примерно взимаме Елин Пелин или Ван Гог и започваме да вадим мъдри заключения относно постигането на различни цели в техните животи, да намираме закономерности и т.н. Но щом разберем, че има начин да изучаваме и собственото си житейско описание, най-често реакцията е негативна. Сякаш тази дейност е оставена единствено за смъртния ни одър. Или за след 70, когато се счита, че повече не можем да вършим глупости. Искаме, но не можем.

Има и още нещо: Ние толкова много сме се променяли през различните си периоди, че направо не успяваме да се познаем. Дори сме склонни да забравим онази част от себе си, която сме представлявали в някои от отминалите житейски етапи. Ние нямаме нищо общо нито с онова наивно дете, нито с досадния пубер. Отрекли сме изцяло младежа или младата дама в техните 20+ години. Колко сме били буйни преди брака – понякога се превръща в тайна дори и за самите нас. Не бихме желали никой да ни припомня времето и собствените ни действия отпреди Фейсбук и Инстаграм и е чудесно, че тогава не е имало кой да документира младежкото ни и често безразсъдно поведение.

А сами да започнем да ровим в това време е пълен абсурд! И не съществува на света никаква необходимост или пък обстоятелство, които биха могли да ни принудят да го сторим.

„Моят път е индивидуален, моят жест и моята следа, която оставям, е индивидуална, пише в своя статия Нарине Малцева от киевския сайт „Дитина Waldorf“²⁾Наринэ Мальцева. Работа с собственной биографией. 26 юли, 2018. Превод от руски на цитатите от статията – Юлия Стоянова. И колкото хора има на планетата, толкова жестове и следи има. Може да говорим за някои общи неща – и да ги класифицираме: в педагогиката говорим за темпераменти, за по-големи или по-малки деца, за 12-те сетива и т.н. Във всички тези обобщени случаи може да се каже: ”Аз имам такъв тип темперамент, повече съм склонен към сънливост, отколкото към бодърстване, пътят ми е под влияние на тази планета и т.н.“, но въпреки тези обобщения, всеки житейски път е индивидуален.“

И когато работиш със собствената биография, се случва нещо интересно. Ако гледаш на своя жизнен път внимателно, както се гледа житейски знак от съдбата, безпристрастно, опитвайки се да видиш каква точно линия чертае животът ти, тогава можеш да разбереш как да я управляваш. Разбира се не в егоистичен смисъл, а като възможност да насочиш себе си в дадено направление.³⁾Нарине Малцева води 6-дневен курс по работа с биографията в Киев. Би било прекрасно, ако го проведе и в София, но докато тази мечта не се е сбъднала, има самолети, автобуси, а може и с кола – 1300 километра е разстоянието.

На това е и посветена тази статия: Как да разгледаме живота си дотук и какво да търсим в него. Защото наистина има общи неща между хората, които може да се очакват да бъдат открити в съответната ни възраст (никой няма да отрече това). И тези факти остават скрити за нас, докато не ги погледнем през очите на спомена. Почти задължително е в процеса на самото настояще ние да не успеем да забележим кои са истинските „акценти“, наистина важните неща, които животът иска да ни даде. Едва когато ги забравим и след време (примерно и след седмица, а може и след 20-30 години) си ги припомним, тогава важното става явно. Онова, което в момента се е криело „между редовете“, в спомена излиза наяве. Паметта успява някак си да изчисти пречките пред духовното възприятие. Опитът става наше притежание, едва когато се появи в спомена.

Какво да търсим в периода от 0 до 21 г.

„В основата си всичко е много просто. Всичко, което се съдържа в основата на Валдорфската педагогика, е от полза и когато възрастен човек започне да си прави равносметка. На първо място идва знанието за закономерностите на неговото развитие. Ясно се вижда, че животът му се развива по седемгодишни периоди и извършва нещо като кръгово движение.

На всеки 7 г. протичат изменения във физиката, душевната конфигурация и/или духовното развитие. В педагогиката се разглеждат първите три седемгодишни цикъла. През тези периоди възрастният трябва да бъде близко до детето си, като всяка година малко по малко той се отделя на крачка разстояние. Родителят трябва изключително много да внимава какви крачки прави и какво поведение има спрямо детето си. В тези периоди отговорността за развитието му е в ръцете на близкото обкръжение – родители, възпитатели, после учители и най-накрая – на хората, които то среща по пътя си.“

0-7 години. Нулева свобода, преизграждане на тялото

През първите седем години най-близко стоят родителите, тоест наследствените сили, и никъде не можем да избягаме от тях – от това, което ни е дадено. Плюс традициите, с които израстваме, езика, на който проговаряме (до нюансите в говора и дори в диалекта). И както се вижда – ние сме пропити от това. В известен смисъл в тази възраст изобщо не принадлежим на себе си. Физическото ни тяло в началото е почти изцяло същото като това на майка ни по отношение на веществата, които го изграждат. И ние трябва за 7 г. да го преизградим, да го направим свое.

Затова когато разглеждаме тази част от собствената си биография, трябва да се запитаме: В каква среда съм роден? Как съм възпитан? Колко съм висок? Какъв е тембърът на гласа ми? И как всичко това е предопределено в първия ми житейски период?

Какъв пример ми даваха моите родители и какво съм научил от тях, което нося и до днес? Това е периодът, в който сме били най-несвободни и несамостоятелни, но и времето, в което сме били най-чисти и възвишени. Нищо не е зависело от нас, но случващото се е дало най-силно отражение за всичко, което ни чака в бъдеще.

Важни за по-нататъшната ни биография могат да бъдат и факти от рода на кога и как сме проходили. Дали сме били смели в ходенето или сме се придържали постоянно за перилата на кушетката. Кога и как сме проговорили? Кога сме се научили да пишем? Какви заложби сме показали? Какво сме избрали на прощъпалника? Всички тези работи имат значение, защото могат да разкрият тенденциите ние да се превърнем в едно или друго по-късно.

7-14 години. Учим се да живеем в ритъм

Във втория седемгодишен период се формира емоционалната сфера.

• Това е периодът, в който етерното тяло укрепва и се развива най-интензивно. Това се отнася за този учебен материал, който трупаме, и тези пристрастия, с които се срещаме. Вижда се как тогава се научаваме да чувстваме. Разпознавайки това, ние се учим да бъдем благодарни на тези хора, които, независимо как, са ни предали диханието, чувствата и ритъма, в който живеем.
• Тук възрастният играе голяма роля: преживели ли сме правилно авторитета или не? Ако не сме го преживели навреме, сигурно ще трябва да го изживеем по-късно.
• Или може да се види как сме преминали бариерата (рубикона) около 9-10-годишна възраст. Това е времето, сравнимо със сцената „Изгонването от Рая“ на Адам и Ева. Онзи момент, в който сме проумели, че светът е нещо съвсем различно от нас. Може би тогава сме се почувствали самотни, а може би сме се озлобили? Самовнушенията, които сме си изработили, може да се окажат решаващи за мисловната ни нагласа през целия ни останал живот.

„Интересно е да се наблюдава как всичко това се случва с децата. Същото постоянно го виждаме в тях, виждаме го и у другите хора, но така и не забелязваме, че се случва и в нас. Например едва през 49-ата си година аз проумях къде е била моята лична бариера (рубикон)“ – казва Нарине Малцева. Това е добър пример как някои неща можем да ги разберем с 30-40 години закъснение, стига да искаме. Но то е също така обяснение защо определени събития ни спохождат не заради грехове в миналото ни, а за да подготвят бъдещето. В случая може би става въпрос именно за такова събитие, чиято причина е била в бъдещето, а не чак толкова много в миналото.

Ако в този период ни се случи някое нещастие (примерно), не бива да се питаме с какво сме сгрешили и защо Бог ни наказва така. А по-скоро с оглед на какво в бъдещето като малки ни е споходило това неблагополучие?

14-21 години. Среща на миналото и бъдещето

По време на третия седемгодишен период най-напред в съдбата на човек действат две сили, които го покровителстват. Това са възрастните: учителите и професионалистите, от които се възхищава.

• Например учителят, чийто костюм е изцапан с тебешир, но когато той започне да разказва за звездите – това е невероятно. Не е като в началното училище, когато един учител е просто слънце, което знае всичко, но тук започваме да оценяваме позицията, с която човекът преминава през живота или как той обожава предмета си, колко много знае за него. Тук се появяват детайли, които не могат да се причислят към обожанието, но ние признаваме, че този учител се отличава с нещо от останалите. Такива хора са особено важни за третия седемгодишен период, те всъщност ни формират.
• В живота ни също така сигурно са се появили и ментори извън училището и семейството. Възрастни, на които искаме да приличаме. Автори, чиито идеи особено силно споделяме.
• И (все пак) голям фактор си остават родителите, за които това е най-трудната възраст. Тези родители разбират, че детето е все още дете и може да извърши някоя глупост, затова се стараят да го опазят от всичко наоколо. Но задачата на родителя е и в това, да даде възможност на детето да се отдели от обкръжението си и да намери свой собствен път.

Бидейки вече родители, ние виждаме колко сложно е да се разбере: къде точно е мярката за това, кога сме длъжни и кога не трябва да настояваме. Ние казваме „Избирай сам, ти си вече възрастен човек”, но усещаме протеста с безмълвния въпрос. Необходимо ни е да кажем „Ти трябва да станеш програмист”, за да чуем отговора: ”Никога няма да стана програмист!”

Всичко това се случва, тъй като работата на родителите присъства до голяма степен и силите на наследствеността все още са около нас. И тогава в този момент се появява пред-предчувствието за собственото Аз, което в даден момент постепенно започва да действа самостоятелно.

„Възрастта от 14 до 21 години, повече от всички други, е разделена на две части. Тук се срещат силите, действащи от миналото (които се стремят да съхранят, които знаят какво е добро за нас и т.н.) – и силите на бъдещето, съвършено непознати сили. Възрастта е такава, че човек има нужда да стъпи върху направеното от родителите и да почерпи сили от учителите и менторите, за да генерира по-нататъшната си жизнена траектория.“

От родителите се очаква да получим сигурността и правдата. Да знаем, че животът е добър, красив и истинен. А от външните примери за подражание трябва да вземем вдъхновението, което да предопредели бъдещата ни „професионална ориентация“. Това и можем да търсим, докато изследваме този период: Доколко родителите и учителите са се справили, въпреки вироглавия ни характер, така типичен за пубертета!

21-42 г. Слънчевият период

И тогава се случва нещо такова, че у нас се появява възможност да овладеем всичко това. От 21-вата година е моментът, когато за своята биография започваме да отговаряме единствено ние самите. Три цикъла по седем години дават възможност да построим първо своя физически инструмент, за да работим с него по-нататък в този свят. И да се въплътим в него.

21-28 години

„Самият наш Аз се явява капитан на своя кораб и в даден момент той може да направлява пътя му, премествайки платната или поддържайки руля. Не можем да удържим вятъра, но можем да спуснем платната. Тоест ако същата страст, която изпитва човек до 21 години, би могла да бъде въздържана редом с възрастния, то след 21 годишна възраст всеки сам може да си забрани или да си разреши нещо.

И общо взето периодът от 21 до 28 години е характерен с това, че изпробваме какво можем сами да си забраним или разрешим, учим се да дишаме съвместно с другите, да се вслушваме в тяхното дихание. Тук започва един доста зашеметяващ период, както го наричат – Слънчевият. От 21 до 42 години той е слънчев в този смисъл, че силите на Слънцето позволяват в тези три седемгодишни периода да се срещнем със самите себе си.“

Забележете – тези три седемгодишни цикъла са сякаш противоположни на първите три и в тях постепенно започваме да овладяваме всичко, което сме внедрили в първите цикли. Това може да се представи така, сякаш вмъкваме в себе си тези три цикъла, а после овладяваме това, което сме втъкали в себе си. Сега започваме да овладяваме тези инструменти.

През цялото това време се е създавала нашта флейта, а сега започваме да свирим на нея. Започваме все повече и повече да опознаваме себе си и въпросът „Кой съм аз” все по-интензивно се поставя в средата на третото седемлетие. „Кой съм аз, какво съм аз?” И през следващия седемгодишен период (от 21 до 28) той усилено звучи в различни нюанси. Всеки задава този въпрос по различен начин.

Периодът, в който ние усилено се срещаме с хората, се нарича „период на срещите”. Ние влизаме в дадена група и наблюдаваме, че с тези например хора имаме душевно сходство, а с другите – духовно. Това традиционно е свързано с факта, че намираме партньор или партньори. Това е такъв интересен момент, в който си задаваме въпроса „кой съм аз” и се срещаме с друг човек, който също е „Аз”. И се влюбваме, защото си измисляме нещо, свързано с него, което много бихме искали да „видим” у него. А после започваме изведнъж да отхвърляме това, което „го няма там”. По-нататък всичко зависи от вътрешната крепост и от това как започваме да интерпретираме всичко това.

„И този процес е толкова интересен! Ако го погледнем от високо – ние сякаш се разтваряме в другия като цветна боя и сами не можем да повярваме как напълно проникваме в партньора си. През цялото това време му придаваме и от някои свои черти. Но изведнъж настъпва момент, когато той казва: ”Спри, спри, почакай!” – и започва да действа агресивно. И изведнъж започваме да проумяваме, че сме действали прекалено настъпателно. И още по-добре разбираме кои сме ние, благодарение на другия човек. В това се състои и задачата на тази възраст. Да се достигне до баланс. Така биха могли да се изследват различни отношения.“

Гениална е Щайнеровата фраза: „Не мислете, че ако децата все още нещо не разбират, вие не можете да работите по даден въпрос с тях. Работете по него и имайте търпение, че някога те ще го разберат.”

При всички случаи най-добре ще видим какво се е случило във възрастта ни между 21 и 28, ако по-късно прокараме основните събития през призмата на спомените. Тогава ще открием как приятелите и любимите ни от това време са се явявали като наше огледало. Те са загубвали собствените си черти, за да отразят нашите очаквания от тях. Същото сме били и ние за тях. Затова и е имало и някакво взаимно повлияване. Ние сме се разливали едни в други, за да си помогнем едни на други всеки да открие по-добре собствения си аз.

И така полезно е да се запитаме кои и защо са били наши приятели и близки през този период. Как те са отклонили или преначертали жизнения ни път? Как са ни помогнали да опознаем собствените си качества и недостатъци? Възможно е да бъдем шокирани, че другите от този период са оказали не по-малко въздействие върху бъдещето ни в сравнение със собствените ни родители! Тези „външни хора“ дори са участвали в съставянето на образа ни за нашия аз, който ще носим до края на делничния си живот!

Но това е само образ, проекция на нашия истински висш Аз. Как да свържем едното с другото и как да възстановим целостта си, е темата на целия ни живот, а също и на продължението на тази статия. В нея ще стане дума и за другите възрастови периоди – от 28 до 35, от 35 до 42, от 42 до 49 и т.н. До скоро!

Вижте и ТОВА:

Ставаме ли по-умни и по-мъдри с напредването на възрастта? (Ретроспекция)