Често в живота ни се явяват хора (конкуренция или пък приятели), които се лепват за нас и започват да копират развитието ни едно към едно.
Естествено, това ни дразни, защото те по лесния начин постигат същото, които ние сме сполучили да извършим. Изпитали сме мъките на първооткриватели, скъсали сме няколко чифта обувки, докато изкачваме върха. А ето ги неприятните подражатели, които изобщо не са си дали никако усилие, но следвайки утъпканите от нас пътеки, вече ни застигат и дори ни задминават.
С право се ядосваме на тези хора, защото те паразитират върху извършеното от нас и се възползват от постиженията ни, за да ни причинят финансови вреди и да затъмнят автентичността на плодовете от труда ни. Бихме могли така страшно много да се ядосаме, че дори да се откажем от постигнатото, да се оттеглим и да оставим всичко на тях. Вместо това да се насочим към нови, неразорани още целини и да потърсим ново призвание. Но това в много случаи би било грешка. В този текст ще разгледаме защо се получава така и как да преодолеем възникналата трудност.
Ползите от натрапниците
Съдържание:
- Най-напред те ни изваждат от състоянието на летаргия, блаженото самочувствие, че ние сме най-добрите, че обитаваме полагащия ни се Олимп, където сме напълно защитени от всякакви попълзновения. Измъкват ни от зоната на комфорт и ни дават възможност по-реално да преценим кои сме и колко струваме. Премахват заслепението ни, което ни е карало да мислим, че сме хора, замесени от друго тесто, по-висши от останалите, по-умни и по-достойни. Карат ни да се усъмним дали всичко, което притежаваме или сме постигнали, ни се полага по рождение, или трябва да се борим за него във всеки момент, докато съществуваме.
- Те биха могли даже да ни покажат как нашата дейност може да бъде извършвана по-добре и по-рационално. Провокират ни да генерираме нови и още по-хубави идеи. Изтъкват пред нас недостатъците си при изпълнението на нашите идеи и ни дават път да ги реализираме отначало, този път с по-малко грешки.
- Създават нервност, напрежение в работата ни, където доскоро сме се чувствали комфортно и полузадрямали. Именно върху тази нервност и дразнение трябва да се съсредоточим. Но тя е малко по-различна от ежедневното раздразнение, което всички познаваме. Тя е градивна и има чисто духовно естество.
Защо се дразним от сянката си
Ние винаги се дразним, когато откриваме свои недостатъци у хората, с които съдбата ни среща. Изучаването на причините да се ядосваме на някого е достоверен начин да получим информация за процесите, които протичат в нашето несъзнавано. Ако нямахме даденото качество, което ни нервира, ние може би въобще не бихме го забелязали у събеседника си.
Навлизането в личната ни територия също е знак, че с човека имаме някои общи качества и интереси. Имаме допирни съдбовни точки и път, който трябва да извървим заедно в някакъв период от биографията си.
Нерядко съдбата ни събира с хора като нас самите, за да ни покаже собствения ни изкривен образ като в огледало и да ни уплаши. Ако сме пияници, ще ни срещне с още по-пропаднали пияндета и от нас самите. Това може да ни накара да изпитаме задоволство, че не сме чак толкова зле. Но рано или късно ще ни мине през ум и мисълта, че скоро няма да се отличаваме особено от тях. Това е полезно.
Така че можем да възприемем и конкурентите си като огледало, което е поставено пред нас с цел да добием по-ясна представа кои сме ние самите. Вечният въпрос “Кой съм аз?” традиционно е възприеман като доста труден. Но наблюдавайки обкръжението си, ние можем да го направим значително по-лесен.
Защо се срещат хората?
Когато се осъществява самата среща с един човек, било в кафене, на спирка или в полето на конкуренцията, в този момент тя изглежда съвършено случайна и в условията на пълна свобода на волята. Но когато отмине някакво време, когато вече нашите дразнения не са така актуални, отшумели са, а ние сме се издигнали на по-горно ниво, влезли сме в друг период от живота си, тогава срещата в спомените ни придобива съвсем друг облик. Ние виждаме, че тя се е превърнала в част от определена поредица от събития, които съвсем закономерно са ни направили това, което сме в момента. Наглед случайната тогава среща днес вече е станала съдбовна.
Всеки човек, с когото се запознаваме или конкурираме, идва в живота ни, за да получи нещо от нас, но и също така и да ни даде. Най-често това са така наречените “житейски уроци”. По-разумно е да се попитаме какво е дошъл да ни даде този човек, а и ние на него, отколкото да изпадаме в отчаяние или да вършим необмислени неща.
Полезно е да разгледаме и други случаи от досегашната си биография, да направим ретроспекция. Как тези хора са се появили, как са допринесли за развитието ни и не на последно място как са изчезнали от живота ни?
Никой от тях не е вечен.
Може би ще се изненадаме, че никой от тях не е бил вечен, все някога се е махнал. (Последното, разбира се, важи само ако сме живели достатъчно дълго.)
Животът ни така или иначе може да се раздели на 7-годишни периоди, през всеки един от които ние сме на съвършено различен акъл. Да, Азът ни е един и същ и той е обединяващото между всички житейски периоди, но през това време той е претърпял сериозно развитие, понякога до неузнаваемост. Ние вече нямаме почти нищо общо с хората, с които сме се запознавали в детската градина, училището, университета, първата ни работа. Далеч сме от ядовете, които са ни причинили първите съперници в любовта, първите началници и тъй нататък.
Картината може да бъде различна в зависимост от това, колко дълго и как сме живели. Но еднаквото при всички случаи е, че с отминаването на периода си заминават и хората, които са били негови носители.
Кога се махат натрапниците?
Имаме всички основания да вярваме, че посегателите ще изчезнат заедно с изтичането на конкретния период. Но освен това 7-годишните периоди важат както за нас, така и за тях. Те също се развиват, започват нови бизнеси, нова, добре платена работа, остаряват, разболяват се, женят се, заминават в чужбина или в Отвъдното. 7 години е срокът, в който човек подменя всяка една клетка в тялото си.
Сигурно е, че след отминаването на конкретния период нищо у нас вече не е същото, не само на мисловно ниво, но и на физическо – ние вече имаме нов черен дроб, нови ръце, нови органи и ново съзнание. За това време осезателно се е променило и обкръжението – приятелско и неприятелско. Само Азът остава, и то в доста различен вид.
Заключение и обобщение
Да направим преглед на подобни случаи в миналото, това е най-разумното, което може да се предприеме. Да видим как хората, които са се намесвали в живота ни неправомерно, всъщност са го обогатили и са ни направили по-силни. Да използваме дразнителите, за да усъвършенстваме още повече уменията си. Да се насочим към онази част от изкопираната ни от тях дейност, която най-много ни се удава, която най-много ни допада и най-добре подчертава забележителната ни уникалност.
Някой може да подражава само на част от печелившите ни тактики, но не може да открадне вечно неповторимата ни индивидуалност. Той може само да ѝ даде допълнителни сили и да стане катализатор на промяната ни към по-добро, към извеждането ни да друго ниво, където вече няма да имаме нито същите дразнения, нито притеснения, нито пък хората, които ги причиняват, ще бъдат същите.
Разбира се, натрапникът може да се разглежда и като човек, който е дошъл да ни освободи от излишния ни багаж. Извънмерният товар само би ни пречил по пътя ни към върха. В такъв случай приемаме, че всичко, което сме загубили при сблъсъка, всъщност не ни е трябвало. Пътят към Божието царство е по-тесен от иглени уши. Богатите камили ще останат навън, нека да ги оставим сами да се оправят с горчивата си участ.
Вижте и ТОВА:
Ставаме ли по-умни и по-мъдри с напредването на възрастта? (Ретроспекция)
Източници:
- George O’Neil. The Human Life
- Gudrun Burkhard. Biographical Work: The Anthroposophical Basis
- Олаф Кооб. Азът и неговият двойник