Интервю на Юдит фон Хале с Мишел Гасткемпер, взето на 19.10.2014 в Зайст, Холандия след лекция
МГ: Изходната ситуация е холандското месечно списание Мотийф с тираж 4000. Никога през последните години не е писано за Вас, Юдит, това е странно, но е факт.
ЮФ: Да, вярно е. Но това се дължи до голяма степен на мен, поне що се отнася до интервюта.
МГ: В писмата на читателите понякога се споменава и обсъжда Вашето име. Това е странна ситуация. Надявам се с това интервю да запознаем читателите с Вас. Надявам се да разкажете нещо за себе си. Имам и някои въпроси, но ще ги поставя в хода на разговора. Днес вече разказахте нещо за себе си и юношеството си, но не знам каква част е предназначена за публичното пространство. Затова Ви питам: Можете ли да разкажете нещо за себе си, как сте израснали, какво сте преживели, че да се случи това с Вас. Това разбира се е труден въпрос.
ЮХ: Аз вече намекнах за това (сутринта в лекцията за вярата и знанието). Израснала съм в неантропософско семейство и не са ми били разказвани неща от антропософията. Имах много интензивен вътрешен живот.
Най-ранните ми спомени са, че имам връзка с това, което наричаме духовен свят. Под Духовен свят се разбират различни неща, всичко може да си представи човек. Това се случваше не по начин, характерен за религиозните изповедания, а беше опит със свръхсетивните светове. Като дете преживявах много интензивно това.
Затова много рано почнах да разсъждавам за света, за хората и отношенията им, също размишлявах защо толкова малко хората говорят за духовния свят. Това много ме занимаваше като дете, защо тази тема е табу? И до 25. годишната си възраст не намерих никого, с когото да мога да разговарям за тези неща.
Затова срещата ми с Рудолф Щайнер беше толкова трогателна и решаваща за моя по-нататъшен живот, защото при него се натъкнах на изказвания за неща, които сама бях преживяла. Това беше едно ново раждане и бях благодарна, когато разбрах, че има цяло общество, което се занимава с тези теми. Не само един е имало, който е бил смел и е говорил за това, а са се събрали много хора, за да поддържат нещо, което за мен като дете във външния живот не съществуваше.
МГ: Но срещата е била с една книга.
ЮХ: Да, разбира се. Аз се срещнах с Щайнер чрез книгите му.
МГ: Това естествено е различно от непосредствения контакт с човека.
ЮХ: Да, прочетох нещо, което аз самата бях преживяла. И затова за мен беше ясно, че Щайнер е точният човек за по-нататъшния ми живот. Това беше непосредствено потвърждение на собствените ми преживявания. Разбира се Щайнер беше разкрил много повече. Но това, което аз бях преживяла, го намерих написано при него. Затова знаех, че това е, което искам. Тогава започнах да се занимавам с антропософия, аз иначе съм архитектка по професия и все още работя по професията си, но основната ми дейност сега е антропософията. Много по-късно се осмелих да разкажа за моите вътрешни преживявания.
А стигматизацията и преживяванията, които са свързани с нея, това е нещо допълнително. Но същинското, това, което тази сутрин Ви прочетох, изследванията на духовното, няма нищо общо със стигматизацията. Аз не съм станала по-различна поради стигматизацията, а чрез нея се добавиха възприятия на исторически случили се събития като в хроника. Да намеря това беше новото. Ето защо беше от особено значение за мен, че възприемането на историческите събития от Поврата на времената ми дадоха стимул да изследвам по духовнонаучен начин духовните взаимовръзки, стоящи в основата на тези исторически събития. Мисля, че ако напишете това, бихте ми направили голяма услуга.
Защото хората често виждат „само“ стигматизацията и възприятията на събитията от Поврата на времената, но не и моята истинска работа, а именно духовноизследователската дейност и задача. Разбирате ли какво имам предвид? Ще го обясня още веднъж: Често ме упрекват, това е основната критика към мен, че съдържанието на моите лекции и книги е само предаване на възприятия, на неосмислени видения. Но това не е вярно. Работата да се изследва духовния свят е моята истинска дейност и то още преди стигматизацията.
Стигматизацията действително беше придружена от преживявания на Поврата на времената, т.е. на Христовото събитие и неговите исторически обстоятелства, но оттогава за мен са възможни и възприятия на конкретни ситуации от други епохи, например от времето на тамплиерите или от други времена и обстоятелства. Това беше невероятно преживяване. Но в крайна сметка особеното за мен беше, че въз основа на тези исторически процеси ми се удаде тяхното духовно изследване, тоест установяването чрез средствата на духовната наука защо се е стигнало точно до тези външни исторически събития и какво е езотеричното им значение в общия контекст на мировия план.
На всеки антропософ би трябвало да е ясно, че това не може да се установи чрез чисто възприятие, а само чрез истинска познавателна работа. А това е същата работа, именно духовното изследване, която съм вършила и преди. Много е важно да го разберат хората, защото това е заблудата, която непрекъснато възниква сред обществеността при преценката за духовната ми дейност, или поне у онези хора, които си създават преценка, без да са се информирали за съдържанието на работата ми чрез прочитане на книгите ми. Затова и го споменавам във всеки предговор на моите (христологични) книги. (Но това за съжаление често се пропуска или не се прочита).
МГ: Пишете, че още преди десет години сте имали имагинация, инспирация и интуиция.
ЮХ: Да, разбира се, упражнявала съм пътя на ученичеството. Но това не започна преди десет години със стигматизацията, а всичко, което правя, почива на този път на познание, който от дълго време живее в мен. Не съм започнала едва от стигматизацията да се занимавам с антропософия. Който мисли това, живее в заблуда.
МГ: А какъв е методът Ви на изследване? Как се случва това на практика? Какво се прави?
ЮХ: Въпросът е малко забавен, извинете, защото по принцип не може да му се даде задоволителен отговор. Как „се прави“ е в крайна сметка предоставено на свободата на отделния човек. Щайнер е давал неизчерпаеми указания за това как да се подготвим за духовното изследователство и какви крачки могат и отчасти е задължително да се предприемат по пътя на познанието. Бих могла сега да опиша някои упражнения, които се правят за подготовка за духовно изследователство. Но действителният момент на познанието, чисто духовното мислене и осмисляне не могат естествено да се опишат с интелектуални понятия. Ако можеше, нямаше да ни трябва свръхсетивно мислене.
Тогава можеше да се справим с всичко необходимо и с ежедневното си познание. Впрочем точно толкова малко е описал и Щайнер момента, в който е стигал до свръхсетивни познания. Никъде няма да намерите описание от него на това какво прави азът му в последния момент и какви процеси с участието на духовни същества отвъд прага са били необходими, например за да разкрие той тайната на двете деца Исус. Човек може да се изрази наистина разбираемо по отношение на действителния познавателен процес отвъд прага, ако има пред себе си човек, който сам упражнява тази духовна дейност и съответно сам е преживял „химическите“ окултни процеси, които настъпват.
Тогава обаче вече няма да има нужда да се описва това, защото упражняващият се вече го знае. Указание за това, което се случва на една по-висша степен от подготвителната, се намират в класните уроци на Щайнер за членовете на свободното висше училище за духовна наука, предимно в описанията от началото на 11. урок. Мога само да кажа, че духовното изследване започва най-напред конкретно с упражнения за концентрация, може да се каже и медитация. Това се разбира от само себе си. Както казах, с упражнение за концентрация, като фокусът е върху определен проблем, който изследвам.
Най-важното тук е личният интерес към темата напълно да остане на заден план, колкото и странно да звучи. Затова и духовното изследване според мен е трудно, защото най-напред трябва да си създадем пространство, свободно от низшето личностно. На друго място Щайнер говори за „празното съзнание“, т.е. трябва да опитам най-напред да изключа ежедневието (телефона, мисълта какво още трябва да направя, че в толкова и толкова часа ще дойде някой). Всичко това трябва да се избута настрана. Тъй като през деня много рядко ми е възможно, понеже имам невероятно много ангажименти, често върша тази работа нощно време, естествено, ако не спя. Значи това е основната предпоставка.
По-нататък може да се случи нещо, което се нарича духовно изследване и можем само да се надяваме да получим определени отговори отвъд прага, ако сме непосредствено в духовната дейност и напуснем представата, че сме духовно активни и влезем в действителната духовна дейност. Това е възможно в различни ситуации: по време на лекция, на семинар някой задава въпрос. Тогава може от интуицията да се родят светкавични отговори на някой въпрос, понеже сме се вживели дотолкова във висшата духовна същност на другия и в същото време в обективните обстоятелства, за които става въпрос.
И тогава настъпва възможността, която иначе можем да си я изработим само чрез медитация – освобождаваме се от личното и отговорът влиза като светкавица във висшето съзнание. Човек получава ясен поглед на това, което е. Това е невероятно изживяване, защото можеш да се гмурнеш като в една мъничка точка като върха на игла и да видиш как цялата история на човечеството е нанизана като на конец, как едното е свързано в един висш ред с другото. Изведнъж всичко става видимо като през окуляр.
И тогава трябва много да се напрегнеш, за да задържиш и облечеш в понятия онова, което си разпознал в провежданата медитация или като интуиция, която идва светкавично. Тогава неизбежно много неща се губят. Това, което възприемаш и разбираш там по висш начин, в момента, в който го изговориш, вече не е съвсем същото, каквото току-що е присъствало като жив факт. Днес само при мантрите не е така. Но в бъдеще това ще се променя все повече, така че словото, което изговаряме, ще съответства на онова, което се излива в него като духовна истина. Това е доста болезнен процес. Затова и усилията за намиране на правилния език, правилната формулировка са много интензивни, но това трябва да се направи, иначе не можем да свидетелстваме за духовния свят.
МГ: Да, разбирам напълно. И как може да се провери или почувства, дали това е възможно?
ЮХ: Да се провери дали е правилно това, което възприемаме или сме осъзнали? Разбира се в известно отношение е възможно, трябва да е възможно, защото преди да напиша нещо в една книга, трябва да съм сигурна, че това, което пиша, съответства максимално на истината. Както казах, това е като при ученика на вълшебника, нали знаете това стихотворение от Гьоте? Духовете, които той извикал, накрая не могли вече да бъдат върнати обратно. Това, което веднъж е било освободено, не може повече да се върне, значи като изговаряш или пишеш нещо, ти отговаряш за него не само пред хората, но и пред мировите съдии.
И този, който се занимава с това, естествено съзнава сериозността му. Когато пиша нещо, което е чисто духовен факт, тогава е невероятно важно да се намерят правилните понятия. Опитвам се да го правя по най-добрия начин, за да съм в състояние да отговарям за него. Най-напред трябва да се провери собственото възприемане на духовните факти, имагинации или инспирации. Тоест как се съотнася видяното с обективната действителност. Има няколко метода и точки, които трябва да се съблюдават. Мога да дам един пример, който давам в предговора към поредицата „Приноси към разбирането на Христовото събитие“.
Ако например искам да кажа нещо за елементарния свят, тогава не е достатъчно да вляза с моето съзнание в елементарния свят. След като съм наблюдавала тази сфера и искам да кажа нещо за нея, трябва да се издигна с моята чисто духовна мисловна дейност над тази сфера. Това означава, че трябва да стигна най-малко до имагинативната степен, за да мога да дам коректна информация за елементарния свят. Иначе само ще мога да опиша наблюдаваното, но това не би било познание. Възприятието се осъществява в рамките на дадена сфера, например в елементарното царство и трябва да влезем в него, ако искаме да го опознаем. Но осъзнаването трябва да става една степен по-нагоре.
Това трябва да се провери, иначе се стига не до познания, а само до субективни, тоест почиващи на усещания или интелектуални преценки, оценки, мнения и дори илюзии за дадено обстоятелство. Именно в областта на елементарното често се наблюдават недоразумения. Да предположим, че „разговарям“ с някакво елементарно същество (трябва да призная, че аз не познавам такива „разговори“, каквито явно други хора водят, моят „разговор“ с елементарните същества става по друг начин). Но да кажем, че някое елементарно същество, например един воден дух изведнъж ми дава сведение за окултното отношение на Юда към Христос Исус или някоя друга духовна мистерия, която по принцип се отнася изключително до висшето духовно развитие на човека, т.е. осъзнаването му спрямо неговия висш аз.
Тогава би трябвало да ми е ясно, че това елементарно същество може да разказва само за своята гледна точка към нещата. Това обаче не означава, че неговите сведения са верни, ако ги наблюдаваме от по-висш ъгъл, само защото са дадени от духовна същност. Защото то няма човешки аз! И съответно не може да прави истинни изказвания за мистерията на аза. То може само да опише влиянията на нашите дела върху собствения му жизнен свят. Това може да е много ценно за човека. Но самото елементарно същество не може да направи връзка в съзнанието си между действията на нашите азови дела и неговата жизнена сфера. Това трябва да направи самият човек. Но не бива да се смесват собствените изводи с твърденията на елементарните същества.
МГ: Ангелите знаят ли всичко?
ЮХ: (смее се). Зависи кой ангел питаме. Има и луциферични, и ариманични ангели. Не е безинтересно да се слушат тези същества и тяхното знание. Но ако става въпрос за добрите ангели, бих казала, че по отношение на човека ангелът знае действително всичко. Но ако се напусне човешката перспектива и се погледне още по-високо, то виждаме, че и ангелът има определено „място“ и задача в рамките на духовния свят. Той може да знае също толкова много като следващата йерархия над него (архангели – бел. ред.), доколкото има виждане за мъдростта на висшите духове и може да потвърди тази мъдрост от позицията на собствения си аз.
Но той засега може да работи на по-ниска степен от следващата йерархия над него, защото сам се развива, така че няма поглед върху областите, които покриват по-висшите йерархии. Тоест той има дадена задача, която от гледна точка на човека е толкова висока, че човек понякога бърка своя ангел с Бог. Тази задача е да се грижи за индивидуалността на отделния човек, докато по-горните йерархии отговарят за групи от хора и съответно „знаят“ повече. Има духове на народите и т.н. и съответно различни перспективи на знанието. Въпреки това ангелите живеят непосредствено в духовната реалност и затова знаят всичко, да кажем така.
Ако аз като човек пребивавам съзнателно в духовния свят, също знам „всичко“, всеки от нас прави това всяка нощ. Въпросът е какво съхраняваме в съзнанието си от пребиваването си в духовния свят. Ако участваме в мислите на духовните същества, всички сме мъдри, както ангелът участва в мировите мисли на господствата и другите духове. Ние тогава, в момента, в който сме с нашия аз съвсем потопени в духовния свят, също знаем толкова, колкото и по-висшите йерархии. Но да си сам по себе си мъдър като божество или ангелски чин, да пораждаш мъдрост е нещо друго, което човек трябва да го изработи, така както ангелът го е отработил преди него. В момента човекът пасивно участва в мъдростта на другите по-висши същества и чрез тях е мъдър. Но той трябва да стане мъдър чрез постепенно събуждане на съзнанието си в духовния свят. За тази цел човекът може да вземе за пример ангелите.
МГ: Доколко се занимавате с теологични, христологични теми и защо?
ЮХ: Защото те могат да дадат отговор на всички наши проблеми (смее се) и защото ако човек разбере, че в човечеството е навлязло нещо, което е променило човешката същност до физическия план. Това е Христовото събитие като надрелигиозен факт. Когато почнем да разбираме това, тогава ще имаме инструмент да пренаредим света. И мисля, че светът се нуждае от това. Смятам, че това е фокусът, защото човекът действително представлява като същество отпечатъкът на това, което наричаме Христос, Той е така да се каже истинското ни аз. Както казва Павел, „Не аз (низшето), а Христос в мен“.
Когато се научим да откриваме това, разбираме какво е Христос. Звучи просто, но самопознанието е много трудно нещо. Затова смятам, че не трябва постоянно да говорим за Христос и от сутрин до вечер да произнасяме името Му. Но дейността, която можем да развием от факта, че мистерията на Голгота е настъпила като събитие, променящо духовно-душевно-физическото, и осъзнаването и приемането на този дар, може да намести нещо в света. Мен ме интересува изворът. Откъде идва това? Защо човекът има лична отговорност? Защо е налудничаво, когато списание „Шпигел“ цитира водещ учен, който твърди, че ние сме само едно разположение на гени на лотариен принцип?
Ако това беше истина, тогава цялото ни правораздаване би трябвало да е напълно излишно, защото аз не съм виновна, ако извършвам неморални постъпки, нали гените ме управляват. Ако всички мислехме и постъпвахме така, светът отдавна щеше да е разрушен. Но за щастие още не е. За съжаление в наше време наблюдаваме тенденции, които в бъдеще ще се налагат още по-силно и които искат да накарат човека да повярва в това безумие. Моралното действие си има източник. И този източник човек може да го намери в своята вътрешност, той чувства отговорност, съвест, която го призовава да мисли и действа морално. Съвестта е свързана с този източник. И ако пристъпим към него, имаме възможности да постъпваме по-добре. Това е, което е същественото за нашето духовно развитие. Духовният път на ученичеството не служи за наша собствена полза, а за да имат другите полза чрез нас.
МГ: А какви са резултатите от дейността на Христос във физическото?
ЮХ: О, тя започва още оттам, че хората са в състояние (поне теоретично) да се изслушват днес по друг начин, да осъзнаят, че могат да се разберат истински по нов начин. Този напредък, който се дължи на развитието на съзнателната душа, се чувства до физическия план. Тялото се трансформира чрез духовното съзнание. Най-силно това проличава в „най-стария“ от нашите органи – мозъка. Аз съм сигурна, че ако беше възможно да се подложат днес един съвременен човек и един човек с устройство като отпреди 1000-2000 години на ядрено-магнитен резонанс, бихме наблюдавали, че когато мислят, при тях влизат в действие различни ареали.
Човек днес има в по-голяма степен интелектуалността, която е необходима за схващането на антропософските мисли, на висшите мисли – защото това е първата крачка по пътя към мисленето, което в един момент не се нуждае вече от мозъка. Но човекът трябва да се възползва от нея, за да се развива. Той не бива да остава в чисто интелектуалното. Обаче по-рано хората не са имали изобщо възможността за скок от мисленето с разума към по-висше мислене. Тя е резултат на Христовото дело. И съм убедена, че учените ще могат един ден да наблюдават при изследване на физическия мозък как хората, практикуващи висшето мислене, все по-малко използват отмиращия мозък.
Това ще може да бъде измерено с уреди. По-конкретно ние ставаме все по-способни да мислим свръхсетивни мисли, колкото повече се разпада нашият сетивен мисловен апарат. Но има много различни примери за действието на Христос до физическия план. Преди малко намекнах за промяната в размножаването на хората. Това е един процес в развитие, човекът не е изглеждал физически винаги като днес. В бъдеще размножаването ще се осъществява по съвсем различен начин от днес. Мистерията на Голгота направи така, че човек да може да се освободи от зависимостта от тялото си и не само да може да стане господар на душата си, но и на физическото си тяло. И ако той един ден постепенно ги овладее, тогава ще може някога съвсем да изостави физическото тяло.
Антропософите знаят, че това ще е необходимо най-късно на т.нар. Юпитер, ако пак искаме да сме човешки същества там, защото тогава няма да има вече минерална, материална земя. До тогава трябва да сме изградили друг инструмент, който да може да поеме функцията на това материално физическо тяло – инструмент, който е физически, но не материален. Ние ще изработим и вече сме започнали да изработваме това, което Щайнер нарича „фантома“ на физическото тяло. Павел също го описва в първото послание до Коринтяните (15:45 и следв.). Друг пример за действието на Христос до физическо-материалното е едно много любопитно изследване на един физик – професор Петер Гшвинд, публикувано в книга на издателството на Гьотеанума преди около пет години – „Азовата структура на материята“.
Този физик е изследвал материята и е констатирал, че материалните субстанции от Поврата на времената насам имат изменена химическа субстанциалност. Не мога да Ви обясня как става. Това е едно много уважавано изследване. Има малко хора, които могат научно точно да проследят такива резултати от изследвания. Но тази студия има отклик и се взема на сериозно и извън антропософските среди. В нея се описва едно научно доказателство за промяната на земната структура от Голготските събития насам. И тук можем да се досетим, че това е свързано и с човека, защото земята е полето за развитие на човека до по-висше духовно същество.
От антропософията знаем, че земята вече се намира в упадък, склерозира, разпада се. Това действително е така. Всеки учен, занимаващ се с природни науки, ще Ви потвърди, че процесите на обновление в земята намаляват, и че както слънцето изчерпва енергията си, така и земята един ден ще престане да съществува по начина, който ни е познат и на който днес сме свидетели. С мистерията на Голгота в материята се заложи зародишът за нейната трансформация. Не че с материята ще изчезне нещо, а беше заложен кълнът на нещо свръхсубстанциално, което въпреки това е съвсем на границата на субстанциалността. То се нарича етерност. Тази етерност е духовен, тоест безсмъртен живот. От това „вещество“ ще се състои земята някога в далечното бъдеще и това нейно състояние окултистите наричат „Юпитер“.
МГ: Това е отговорът на следващия ми въпрос. Колко важна е грижата за физическото тяло?
ЮХ: Изключително важна, защото физическото тяло е нашият инструмент за създаване на по-висше познание. Не само е важно да се грижим за духа, но също и за поддържането на материалното тяло, защото процесите на създаване на познания и узряване, на развитие са възможни само по време на земния живот. Ако нямаме на наше разположение тялото си като инструмент, никога няма да можем да добием тези духовни познания.
Това не означава, че не могат да се придобият висши познания, ако имаме физически заболявания, например рак или счупен крак, тоест когато физическото тяло е увредено, но трябва да се стараем и за етерното оживяване на тялото си за запазване и поддържане на живота, защото това е безценното поле за нашето духовно развитие. И трябва да се грижим да имаме тяло, което и в бъдеще ще може да приеме нашия аз, когато материалната земя и материалните тела ще се намират в още по-напреднал стадий на разпад.
МГ: Искам да попитам и за взаимоотношенията на хората. Вие говорихте за трудностите между антропософите, понеже понякога нещата се приемат твърде лично. Добре, това е човешката реалност, но има индивидуално лично и социално, общностно. Как те могат да се балансират? Трудно е, ако хората постоянно обвързват с преценка това, което мислят, виждаме, че в общността това пречи. Какво става, какво може да направи една общност, за да се намали личностното?
ЮХ: Мисля, че трябва да подходим точно към азовата сила на човека, защото всеки човек може да даде приноса си само индивидуално. Не мога да разчитам, че този или онзи ще направи нещо за мен. Иначе казано, ако кажа, че очаквам ти да подходиш с толерантност към мен, тогава и аз трябва да имам същия подход към теб. В „Отче наш“ това много добре е изразено: „Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници“. Значи това, което очаквам от другите, трябва първо аз да го направя, отделният човек трябва да се опита да го направи.
Единственото, което според мен работи, е най-напред да се въздържаме от лични преценки, а да възприемем нещо, или по-добре, да приемем за вярно (игра на думи, понеже нем. възприемам wahrnehmen буквално е „вземам за вярно“) това, което пристъпва към нас. Мога да се ядосвам, че там отвън има примерно някакво дърво. Тогава се питам защо то е там, след като аз не искам то да е там. Но моето лично отношение към дървото не променя факта, че то е там. Ако кажа, че съм против това то да е там или че то няма право да е там, тогава дървото чрез самото си съществуване ми казва: „Не ми пука какво мислиш. Аз съм си тук и това е факт, независим от твоето мнение, виждане и държание“.
С това искам да кажа, че трябва да положим усилие да работим с реалностите и да избягваме да формираме веднага лично мнение и да го бъркаме с реалността или дори да го смятаме за духовнонаучно подплатено познание. Ако искаме само да си останем на собственото мнение, то също ставаме причина за ескалацията, а не за формиране на колективни познания. За съжаление трябва да констатираме, че децата по-лесно се справят с това, отколкото антропософите.
Децата поне се гледат в очите, когато се карат и изживяват конфликтите си непосредствено в среща с другата страна на спора. Аз изпитах на собствен гръб, че „при нас“ това вече не е възможно, защото вече не се създава пряка среща, която прави необходим разговора за разпознаване или въобще възприемане на ближния. Избягват се срещите, именно за да не бъдем и най-леко разколебани в мнението си, което сме обикнали.
МГ: Какво може да се направи с отделния човек, ако влезем в общност, където се явяват стари проблеми, които още не са отработени? Какво да се прави?
ЮХ: Първо трябва да се изследва в какво отношение се намираме като отделен човек към тази общност. Има само две възможности – или ще забележа, че аз самата имам кармична връзка с тази група, така че това е и моята тематика, това все някога се чувства, или човек си казва: „Аз се интересувам от антропософия, но виждам, че биографията ми не се вписва в тази изпокарана общност, която си въобразява, че се занимава с антропософия“. Това са две различни отправни точки.
Затова човек с първата гледна точка ще действа различно от този с втората. Ако изхождам от първата ситуация, това усложнява положението, защото ако кармично съм свързана, ще трябва да положа повече усилия да имам обективен мироглед. Ако установим, че сме свързани с такава кармична група, в която много неща не са отработени, тогава бих препоръчала да се посветим заедно с другите на тема или задача, която вълнува еднакво всички и съответно ги свързва. В дадения случай това е очевидно – свързващото звено е антропософията.
Мисля, че тя е онова същностно нещо, което би трябвало да ни вълнува в еднаква степен, което да развиваме като антропософи в света. Това е най-хубавият свързващ елемент, който може да си представи човек! И ако държим постоянно тази цел пред очите си, бързо ще забележим, че би било жалко да си губим времето да се впускаме в спорове и словесни битки, за да доказваме обстоятелствено на другия, че той не интерпретира правилно даден цитат от библията или думи на Щайнер.
Това само ни пречи да вършим същественото. И човек бързо стига до извода, че единната, велика цел може да бъде постигната само ако много хора допринесат за това всеки по свой начин. Иначе никога не би възникнало нещо цяло, би останало едностранно, само част от пъзела, ако всички биха правили нещата по един и същ начин. Значи ако човек забележи, че има лична кармична връзка с онази група хора, която е въвлечена в сериозни кармични проблеми, трябва първо да провери доколко сам е в състояние да гледа на нещата обективно и доколко сам е въвлечен, дори заплетен и трябва да признае пред себе си, че в действителност не иска да стигне до единогласие.
Това всеки трябва насаме със себе си да провери. Защото днес не е въпрос на можене, а на искане. Аз сама трябва най-напред пред себе си и после при другия да проверя какви мотиви и причини са налице. Аз самата съм отговорна, не мога да прехвърля тази отговорност на другите. Ако искам да дам полезен, лечебен принос за общността, трябва аз самата да израсна до самопознание и да проверя съвсем искрено мотивите си.
Ако обаче някой чувства, че само се интересува от антропософията и няма връзка с кармичните отношения в рамките на антропософското общество, то тогава може би най-добрата помощ, която той би могъл да даде отвън на тази група, е да я подпомогне да се фокусира пак върху същностната работа, върху същественото, да постави пак антропософията в центъра. Би било хубаво, ако най-после започнем да правим антропософия, вместо да нараняваме същността й чрез нашето прекалено личностно отношение.
МГ: И какво ще правите в следващите десет години?
ЮХ: Надявам се да науча нови неща. (смее се).
МГ: Вие сте обект на ожесточени дискусии.
ЮХ: Да, но това само донякъде е мой проблем. Защото често става ясно, че в действителност не се касае за моята личност. Повечето от критиците ми не ме познават въобще лично, никога не са ме виждали или чували и много от тях откровено признават, че не им е потребно да четат книгите ми, за да си създадат мнение за мен.
МГ: Как се отнасяте към това?
ЮХ: Това е една област, в която имах възможността да науча доста. Много е интересно човек сам да се наблюдава. Най-напред сме потресени и наранени и се опитваме да се оправдаваме. После идва фаза, когато си мислиш, че това няма много общо лично с теб, защото хората не те познават. Значи би трябвало да има нещо друго. Тези силни емоции, които избухват в някои хора, те не се отнасят до теб като личност, а може би по-скоро към това, което казваш или застъпваш. После идва следващата фаза.
Тогава имаш надежда, че проблемите могат да се решат в междучовешко общуване на нивото на здравия човешки разум. Защото отначало вярваш, че действително става въпрос за проблеми на познанието или различия в познанието. Но после установяваш, че това най-често не е причината за емоциите. Защото познавателен разговор бива отказван. Но който е действително заинтересован да изясни фактите, не би бягал от разговор. И на този етап ти става ясно, че има хора, които казват, че въобще не искат да обменят мнения!
Или казват: „Ти поначало не си права, затова и няма нужда да разговарям с теб!“ Това е втората фаза, когато човек пак е доста разочарован, че на нивото на обективното няма напредък. Но се научава да разбира, че трябва да остави свободата на хората, които са решили да се откажат от диалог. Наложи се да преживея това разочарование. Немската дума за разочарование е много подходяща Enttäuschung – буквално раз-лъгване. Защото човек сам се е залъгвал в очакванията си към другия. И тогава идва третата фаза, в която се намирам понастоящем, и не знам колко фази още ще има.
Но в третата фаза се опитвам в областите, където това е възможно, да противопоставя на неистината истина, иначе не се занимавам с конфронтация, защото тогава би се случило това, което всъщност искат противоборстващите сили – да не се създаде нищо конструктивно, нищо оживяващо. И идва целебното и успокояващо познание, любящият зов на духовния свят – „Проверявай сама себе си и упреците, които отправят към теб, но не забравяй да вършиш работата си!“
И аз я върша. Защото в крайна сметка е важно това, което казва Павел – „Не ми е важно да бъда съден от вас или от човешки съд. А също сам не се съдя… Господ е, който ме съди“. И аз така представям работата си на света, като отговарям пред Бог. Предоставям работата си за свободно разположение. Който иска да я приеме – моля, да заповяда! Който не иска, ако иска.
МГ: С кого бихте искали да обмените мнения?
ЮХ: По възможност с всички хора. Не съм човек, който се страхува от дискусии. Причината, поради която никога не давам интервюта, е просто защото смятам, че прекалено много се шуми около моята личност и не искам да засилвам това с интервюта, защото моята основна задача е антропософията и темите, които засягам в книгите си. И знам, че интервюиращите за съжаление най-малко се интересуват от съдържанието на книгите ми, а търсят привидно сензационното в моята съдба.
А точно то е, за което ме упрекват критиците ми. Вече беше казано, че Юдит фон Хале не бива да развива публична антропософска дейност, защото тя е несвободна чрез стигматизацията си. Значи, мен ме интересуват темите, по които пиша в книгите си, например тамплиерите, спускането в слоевете на земята и всички други, те нямат нищо общо лично с Юдит фон Хале. Не това е важно.
Напротив, някога имах спокоен живот, а и за личното си щастие човек може да си пожелае нещо по-различно от такава съдба, каквато аз преживях през последните десет години. Но аз обичам да общувам с хора. Никога не съм страняла от разговор, ако някой е имал искрен въпрос. Голяма печалба е да се запознаваш с хора, всеки човек е по свой начин прекрасен със специфичния си жизнен опит, човек може да разбере невероятни неща, от които да се смири.
МГ: Как издържате това?
ЮХ: Защото имам поддръжката на здрав корен, който е духовния свят. Детството ми също не е било леко. Но в края на краищата беше подходящо да съм имала такова детство, защото съм могла да си създам защитна обвивка за преживяванията на по-късните ми години, които имах в рамките на антропософското общество. Чрез този здрав корен, който е в духовния свят, никога не съм дерайлирала напълно, та да бъда в състояние на отчаяние, да кажа, че не мога повече. В низините на живота е важно дали можем да си спомним за светлината, която грее от отвъдната страна на този живот.
МГ: Може ли още веднъж да споменете кои са Вашите теми?
ЮХ: Темите понякога идват в момента, в който се вгледам в духовния свят и срещна нещо, което иска да бъде чуто в днешния свят. Само трябва да се вслушаме в него. Или се вглеждам в земния свят и искам да изследвам причините за дадени обстоятелства. Така беше написана книгата за тамплиерите, защото имаше 700 годишен юбилей и започнах да се занимавам с духовните обстоятелства на ликвидирането им и продължаващото до ден днешен оклеветяване. Друга тема, която смятам, че е изключително важна за настоящия момент, е темата за духовните противодействащи сили. Те затова действат толкова интензивно в света, защото намират опора в отделния човек. Тук пак е важно самопознанието, ако искаме да направим нещо срещу налагането на тези сили в света. Затова написах книга за слоевете на земята, свързани са с тази тема. Но както личи и от работата ми, най-важната ми тема е Христовата мистерия, защото аз съм сигурна, че в познаването на Христовата мистерия лежи изворът на нашето излекуване. До този факт може да се достигне даже и по мисловен път. Няма нужда да бъдеш посветен, за да видиш, че това е така. Но трябва да имаме волята да се занимаваме с тази мистерия от истински сърдечен подтик.
МГ: С кои хора си сътрудничите?
ЮХ: По вътрешен начин съм свързана с много различни хора и имам огромна подкрепа, както като човек, така и на полето на надличностната духовна работа. Иначе мога да кажа, че съдбата по принцип слага хората на пътя ни, с които може да се постигне нещо за духовната работа и развиването на Христовия импулс в света. Човек не винаги си избира тези хора, живеещи на различни места, със своя ежедневен съзнателен разум. Например никога не съм могла да си представя преди десет години, че някога ще живея в Дорнах – аз, детето на големия град в такова село. Но явно имам силна връзка със съдбата и живота на дорнахската антропософска общност или поне с антропософията, която иска да живее там и това ме доведе в Дорнах.
МГ: Как стана това?
ЮХ: Беше съдбовна ситуация. През 2006 година се разболях сериозно и съветът на лекарите беше да отида в планината заради белодробно заболяване, да не съм в равнините на Берлин. Тогава един много мил човек, издателят Йозеф Морел от издателството за антропософия, каза:“Идваш при нас, ние живеем над Дорнах, на 700 метра надморска височина, не е Давос, но във всеки случай е по-добре от Берлин“. Там имах много време да се занимавам с духовни въпроси, защото не можех и не биваше да правя нищо. Когато постепенно оздравях, се получи така, че в Дорнах се освободи едно място, една дърводелна и собственикът попита дали не искам да започна там някаква инициатива и да наема сградата.
Този шанс го възприех като призив. За съжаление в Берлин поради настъпилите обстоятелства вече не беше възможно да ползвам дом Рудолф Щайнер. Бих искала да мога да работя в Берлин, но не беше възможно. Така изведнъж се намерих в Дорнах. Но естествено имам и вътрешна връзка с това място, усетих го ясно – Дорн-ах! Горчиво-сладко отношение към мястото. Значи от една страна аз обичам да съм в Дорнах при живеещите и работещите там хора, но от друга страна това е бърлогата на лъва. Но явно така е трябвало да бъде.
И трябваше да разбера, че не с всеки човек, с който имаш кармична връзка или дори духовна задача, може да се постигне нещо съвместно. Защото човекът е свободно същество.Той има своята карма и кармични възможности. Но дали ще се възползва от тях, това е негов собствен избор. Така се получи за съжаление, че аз бих работила с определени хора, защото съм сигурна, че от духовния свят го искат, но такава работа не може да се осъществи. Това може би е най-голямата болка, която изпитвам по отношение на духовната работа понастоящем.
МГ: Какви бяха проблемите в Берлин?
ЮХ: Това че настъпи стигматизацията и някои хора не знаеха как да реагират на факта, че духът може и иска да действа до физическата телесност. На теория може да се дискутира безболезнено по всякакви въпроси за това, какво може духът. Но като станат нещата конкретни, се показва колко сериозно хората действително се отнасят към духа. На мен буквално ми беше казано от представителите на местното областно общество: „Това няма нищо общо с антропософията, махнете го!“ Ето го пак примера с дървото.
Както се казва в първата мистерийна драма, „налице е обстоятелство“. Не става въпрос да се отсече дървото, а да се изследва защо то е там и какво може да спечелим от него за собственото си развитие. Не е ли невероятен шанс за развитието на всички нас, че такъв феномен е настъпил в антропософското общество? Нали то съществува, за да изследва привидно необясними феномени, та да бъдат направени разбираеми? Но такова изследване не може да се прави със страх, предразсъдъци и съмнения, защото те изкривяват обективния поглед.
Обаче за съжаление „отговорните фактори“ нямаха такова антропософско отношение. И ми беше прекратено трудовото правоотношение в дом Рудолф Щайнер, където наред с работата ми като архитект отговарях за секретариата. Но и всички от персонала, които бяха свързани с мен, на първо място основателят на дома Петер Традовски, бяха уволнени без обосновка. Който се интересува от подробностите, да прочете доклада на т.нар. „комисия за създаване на преценка“, който беше изготвен по-късно. За съжаление несъгласните бяха изнудени от ръководството и в крайна сметка богатият духовен живот там беше угасен. Последиците са видни и до днес.
МГ: Още ли работите като архитектка? И какви сгради сте проектирали?
ЮХ: Последната беше план на дом за живот и терапия на болни от деменция. Той за съжаление беше поет от един холандски архитект, тъй като се смени управата на инвеститора. Бях работила четири години по този проект и ме изхвърлиха, защото един човек от управата имаше „проблем“ с мен. Така моята работа стигна само до молбата за строителство, въпреки че за мен беше най-хубавият проект, защото е свързан със специална тематика. Аз съм публикувала познанията си за болестта деменция в една книга. В момента проектираме за бившия собственик на ТЕГУТ, производител и дистрибутор на хранителни стоки, Волфганг Гутбершет във Фулда комплекс от сгради и хубава градина с поточе, изкуствено езерце и различни пластики. Комплекс от офиси и учебна работилница, където да се организират семинари по предприемаческа култура и други подобни.
МГ: Как съчетавате двете дейности?
ЮХ: Естествено, че съпругът ми и аз имаме сътрудници, защото архитектурата е работа на пълен работен ден, както и дейността по семинарите и лекциите в Дорнах, антропософските изследвания и писателството. Казано накратко, не скучая. Но всеки ден трябва да се прави баланс.
МГ: Има ли още нещо, което бихте искали да кажете?
ЮГ: Последната дума? Сещам се за доктор Бенедиктус Хардорп, един прекрасен, мъдър човек, на когото антропософското дело дължи много. На този въпрос той веднъж отговори: „Вършете си работата добре“. Мисля, че това е много мъдър отговор. Както казах, той не е мой, не мога да претендирам за него, защото нямам 80 или 90 годишен жизнен опит. Но аз го разбирам и в този смисъл се опитвам да върша моята работа. Този съвет мога да го предам и на другите.