Филмът “Arrival” или „Първи контакт“ (2016) на режисьора Дени Вилньов поставя интересна тема.
За това как научаването на нов език или придобиването на някакво ново умствено умение може да промени изцяло сетивните ни способности.
Също така в него се намеква и че разширяването на съзнанието ни допринася за промени в нашето здраве. Ние можем не само да започнем да “виждаме бъдещето”, както е във филма, но и да станем по-млади, здрави, и енергични. Да добием по-силна воля за живот и да се чувстваме по-добре.
Авторите се позовават на „Хипотезата на Сапир-Уорф“ (Sapir-Whorf Hypothesis) която се е наложила още с името Принцип или Закон за лингвистичната относителност. Тя се основава на идеята, че понятията и категориите, заложени в разните езици, влияят върху реалността на хората, които ги владеят. Тези понятия и закони оформят определено мислене и склонност към действие у тези, които говорят съответните езици и ползват дадените им думи, връзки между тях и правила.
Езикът формира донякъде и отношението ни към базови категории като време и пространство, гласи принципът на Сапир-Уорф. Тоест ние може и да не знаем какво в чисто физически или философски смисъл е време и какво точно е пространство, но съдим за тях по логиката на езика. Щом така се казва, значи така е. Хората не са склонни всеки път когато възникне въпрос, засягащ фундаменталните им понятия, да отварят учебниците по физика, а се допитват до логиката на собствения си език.
Така че добавянето на още един език към родния или към колекцията от езици, които владеем, неимоверно много разширява съзнанието ни. Но също и добавянето на нови понятия, с които да си обясняваме наблюдаваните от нас явления и предмети, може да се отрази на здравето ни. Като цяло ученето променя не само съзнанието, а и останалата конституция (устройство) на човека.
Това важи и за отношението ни към материализма и духовния свят.
По правило много от хората, които не вярват в живота след смъртта или в прераждането, имат по-малка мотивация да се развиват след 42-годишна възраст. Те отказват да учат каквото и да било, под предлог че вече им е късно, че те са научили всичко, когато му е било времето.
Сядат пред телевизора и с помощта на гледането на много реклами постепенно се ориентират към така популярната на стари години деменция. Тази болест според непотвърдени данни представлява несъзнателна реакция срещу простотиите, които ни се налага да гледаме всеки ден по телевизора, и особено срещу рекламите.
От друга страна записването на университет след 42 г. дава забележителен ефект. Всяко едно ново учене дава сили, здраве и нова младост, така както и добре свършената работа ни снабдява с мотивация да се заловим с нещо смислено. Развитието на силата на мисълта ни осигурява още един начин за лечение на собствените ни заболявания.
Рудолф Щайнер обича да разказва историята за двамата професори Михелет и Целер*. Първият – Михелет, е бил на над 90 години, духовно възвисен човек, хегелианец, пълен с енергия до преклонна възраст. Хвърчал е между университетските банки като изтребител, благодарение на постигнатото от него вътрешно спокойствие. До последно е работел като хоноруван преподавател, радвал се е на всеобщата обич на студентите и това го е държало здрав и пъргав.
Вторият – Целер, на своите едва 70 г. е бил като момченце пред Михелет, но старостта му е тежала до непоносимост. Трудно е разбирал дори собствените си лекции по гръцка философия, макар и сам да ги бил писал.
Михелет често е казвал за Целер, че не може да повярва какво става с това „момче“. Толкова е млад, а само се оплаква. И така изведнъж се скапа. 92-годишната възраст на Михелет по времето на Щайнер е била още по-респектираща, отколото е сега. Но го е спасявала вярата в духовното, в това, че след като умре, няма да се превърне в едно нищо, в храна за червеите.
Целер от своя страна е залитал по материализма. Няма как да е бил 100%-ов материалист (такива се самоубиват по-рано, като в творбите на екзистенциалистите Сартр, Кафка и Камю), но се е увличал и е допускал мисълта, че след смъртта го чака Нищото. Това по един естествен начин е довело до отслабването на духовните му способности, на паметта и мисленето, до влошаване на здравето му.
Няколко думи и за филма „Първи контакт“ (Arrival, 2016)
На такива мисли ме наведе гледането на филма „Първи контакт“ (Arrival, 2016) на режисьора Дени Вилньов. За него много е писано и който се интересува, ще намери подробности. Но макар и не съвсем нов, той си заслужава да се гледа от тези, които са го пропуснали.
Защото е гениално заснет, историята му е интересна и значима. Има Оскар за звук и още 7 номинации – за най-добър филм, за най-хубав сценарий и т.н. Режисьорът му Дени Вилньов се доказа като един от феномените в съвременното кино, майстор на изключителната визия.
„Първи контакт“ (Arrival, 2016) може да ни провокира да сложим в ред мисленето и здравето си. Повече желание за живот и знания ще ни даде повече здраве и енергия за действие още тук, докато сме живи. А „извънземните“ от филма са само повод да си кажем важните неща. Но и без „хептаподите“ има достатъчно много причини да се гледа. И още повече – да останем доволни от видяното.
Добрият фантастичен филм се познава по това, че ни насочва към теми от нашия собствен живот, че ни позволява да открием общото със себе си. А „фантастичният“ елемент само развързва ръцете на авторите да насочат прожекторите на вниманието ни към теми, които иначе биха изглеждали нереалистични. Както обаче се видя и по-горе в текста, често пъти най-„нереалистичните“ идеи може да окажат съвсем реално влияние върху живота и здравето ни.
*Източници
- http://www.imdb.com/title/tt2543164/
- Рудолф Щайнер. Общото човекознание като основа на педагогиката. GA 293
- Рудолф Щайнер. Сътворението на света и човека. GA 354