12 начина да (не) бъдеш свободен

Срещат се мнения, че “Философия на свободата” е една от най-най-хубавите книги, писани някога. Но повече хора твърдят, че тя е невъзможна за четене.

Ще се опитаме тук да разгледаме по-достъпно някои от основните идеи, които откриваме в нейната първа глава след поне 20 години разсъждения по темите, засегнати в нея: “Съзнателната човешка деятелност”.

Според Рудолф Щайнер ние можем да преценим дадено явление, въпрос или обстоятелство, ако го погледнем през очите на всеки един от 12-те съществуващи светогледа. В случая със свободата също имаме 12 “за” и “против”, а тук-таме в първата глава срещаме изводи, които ще ни помогнат да се доближим до истината.Някой би могъл да каже, че няма как светогледите да са само 12, че винаги има 13-и и 14-и. На такива хора бихме препоръчали да разучат и разберат 12-те, а после да измислят и тринадесетата гледна точка. Това има две сериозни предимства:

  1. Така най-напред те биха били сигурни, че точката е 13-а, а не че е примерно шеста и вече е казана.
  2. А още по-ценното е, че те вече ще знаят кои са 12-те. Това само по себе си страшно много обогатява, помага ни да се чувстваме по-живи и да се интересуваме повече от това, какво се случва с живота ни.

Всеки от 12-те подстъпа към въпроса за свободата по-долу се разисква отново от 3 гледни точки: „За“, тоест твърдението, че човекът е свободен във всяко едно от тях. Репликите „против“ застъпват тезата, че човекът е тотално несвободен. И секцията „коментар“ търси изход от така създалия се конфликт.

0. Въпросът за човешката свобода. Общи думи

ЗА: Свобода и отговорност

Това е един от основните философски въпроси. Според моралистите човекът очевидно е свободен, иначе не би носил отговорност за действията си.

Щом носи отговорност за поведението си, значи човек е свободен да взима решения, нали така? Това, че от нашите постъпки има последствия, е доказателство за важността на тези постъпки.

Например един човек може да реши да се самоубие и близките му ще страдат заради това му действие. Това не е ли сериозно доказателство, че фаталното решение за самоубийството е било израз на 100-процентова свобода?

Моралистите казват: “Човек е свободен, затова или защото носи отговорност за действията си”.

ПРОТИВ: Природният закон и нашите грешки

Популярно виждане е и че “Битието определя съзнанието”, тоест природните закони са по-силни от тези на свободата. Човек е само част от природата.

При нужда се оправдаваме, че не е имало друг начин, освен да постъпим грешно. В затвора, както се казва, е пълно с невинни хора, убедени, че не са имали свободата да постъпят правилно, когато това се е очаквало от тях. Обстоятелствата или друг човек са ги накарали да постъпят грешно.

Любопитното е, че в този случай точно отговорността за постъпките ни е тази, която отключва мисълта, че може би невинаги сме свободни. В такива случаи (когато сме виновни), за постъпките ни винаги е отговорен някой друг. Именно това е твърдението на хората, които отричат съществуването на човешката свобода: Ние сме само част от всевластния природен закон. Как можем да носим отговорност за някакво си там убийство?

КОМЕНТАР: Най-важният въпрос възниква само при нужда

Нормалният човек приема и двете за верни и не се занимава с глупости. По-осъзнатите и мислещите разбират, че тук се крие истината за живота, Вселената, религията, науката, поведението на хората и всичко останало.

Мнозинството ще ви каже, че въпросът за човешката свобода изобщо не е интересен. Той е от тези въпроси, на които намираме (някакъв) отговор до 21-годишна възраст и после всячески избягваме да разсъждаваме по него.

Тези въпроси са запазената марка на пуберите. Какви са смисълът и целта на живота? Има ли там някъде живот след смъртта? Какво е любов? Безкраен ли е наистина Космосът? Такива неща се питаме само до едно време. За зрелите хора не е престижно да търсят отговори на тези въпроси. Който много си ги задава, със сигурност е луд. А който не си ги задава, е пораснал и вече е станал нормален. Е, не е кой знае колко щастлив от отговорите, но такъв е животът. Вие пък да не би да сте много хубави?

Тези въпроси обаче се появяват отново безмилостно пред лицето на смъртта или след голямо нещастие, при навлизането в критическата възраст, при изневяра, затвор и тъй нататък. Тогава човек забравя, че е излязъл от пубертета и че трябва да излъчва стабилност. Тогава тези въпроси стават най-важните. В такива случаи се приема, че човекът отново е достатъчно луд, за да може пак да си ги зададе.

И така да започнем от първия подстъп към свободата. Когато правиш избор просто ей така:

1. Безразличният избор

ЗА: Когато няма значение

Когато ви е все едно какво ще направите. Изборът ви е безпристрастен и не ви притискат външни обстоятелства. Също така от него не следват ужасяващи последствия.

Може да се даде пример с майката, която пита малкото си дете кой пуловер ще избере. Тя много добре знае, че то ще избере червения вместо синия, но го пита, за да му даде възможност да се почувства важно и взимащо решения. В този случай изборът на детето е безразличен, важно е само това, че ТО избира или си мисли, че избира.

Много пъти и възрастните се отдават на безразличен избор с часове, например при пазаруване, при игри на компютъра, при избор на хубава закусвалня. Способността да избираш ти дава усещането, че си по-значим. И така трябва да бъде.

ПРОТИВ: Причина и следствие

Няма вариант да се избира безпричинно и безразлично. Винаги в природата има причина и следствие. Ние невинаги осъзнаваме причините за дадено следствие, но това не означава, че те не съществуват и не му влияят. Свободата е призрак, моралът остава.

Дали ще пазаруваме в мол или на Женския пазар, е решение, което взимаме на базата на средствата, които имаме в джоба или в кредитната си карта. Дори и детето, когато избира червения или синия пуловер, оценява това според един куп фактори: Дали му боцка, дали съучениците му се подиграват и десетки други.

КОМЕНТАР: Природа или Господ?

философия на свободата Давид Фридрих Щраус

В първия абзац: 1.1  Щайнер представя взаимно противоречащата си картина на възгледите за свободата по негово време (днес нещата са доста по-примитивни).

1.1. Дали в мисленето и действията си човекът е духовно свободно същество, или стои под принудата на една желязна необходимост от рода на природните закони? Малко въпроси са разглеждани с такава проницателност, както този. Идеята за свободата на човешката воля намери многобройни горещи привърженици и упорити противници. Има хора, които в своя нравствен патос обявяват за ограничен ум всеки, който дръзне да отрече такъв очевиден факт като свободата. Противостоят им други, които смятат за връх на ненаучността, ако някой вярва, че в сферата на човешката дейност и мислене закономерността на природата се прекъсва. Тук едно и също нещо еднакво често се обявява за най-драгоценно благо на човечеството, както и за най-коварна илюзия. Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката свобода се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът. Не по-малки са усилията, с които, от друга страна, се е търсело обяснение как е могла да възникне такава безумна идея. Всеки, чиято най-изявена черта на характера не е обратното на задълбочеността, чувства, че в случая става дума за един от най-важните въпроси на живота, религията, практиката и науката. А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра“ (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за свободата на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме. Всяка философия, заслужила името си на такава, винаги е разкривала мнимо индиферентната свобода на избора като празна измама; но нравственото остойностяване на човешките действия и убеждения остава незасегнато от този въпрос.“ Привеждам този пасаж, не защото смятам, че книгата, в която се съдържа, е от особено значение, а защото ми се струва, че той изразява мнението, до което във въпросната сфера смогва да се добере мнозинството от нашите мислещи съвременници. Днес като че ли всеки, който претендира да е надрасъл детската възраст на науката, е наясно, че свободата не може да се състои в това, от две възможни действия съвсем самоволно да се избере едното или другото. Твърди се, че винаги била налице съвсем определена причина, поради която от няколко възможни действия се осъществявало тъкмо едно определено.

Единият „конфликт“ е между свободния човек и природните закони. Ако човекът, значи, е подвластен на природните закони, то той няма как да е свободен, защото действията му са предопределени от природната необходимост. Тоест той постъпва така, както повелява „битието“, оформящо съзнанието му, инстинктите му, стремежа му да създаде семейство и деца и да постигне известно благополучие, за да може да ги осигурява. Това е несвободата, която имаме, дадена от природата.

Ако ли пък приемем, че има един Бог, който ни казва как да постъпваме, напътства ни и ни предпазва от грехове, тогава отново свободата ни заминава. Значи и с Бог, и с природа, ние сме все несвободни. Това може би дава основание на някои философи да постъпят оригинално и да кажат, че свободата на човека просто не подлежи на дискусия.

Но да продължим нататък.

В Абзац 1.2 Щайнер цитира Хърбърт Спенсър и Барух Спиноза. Те също поставят под въпрос съществуването на свободата, но въвеждат други гледни точки към решаване на проблема.

1.2. Това изглежда убедително. И все пак до ден-днешен главните нападки на противниците на свободата са насочени само срещу свободата на избора. Нали и Хърбърт Спенсър, чиито възгледи са печелили всекидневно популярност (Принципи на психологията, немско издание от д-р Б. Фетер, Щутгарт 1882), казва: „Това, че всеки самоволно би могъл да пожелае или да не пожелае – което е същинската теза, залегнала в догмата за свободната воля – естествено се отрича както от анализа на съзнанието, така и от съдържанието на предходните раздели (на Психологията).“ От същата гледна точка изхождат и други, когато оборват понятието свободна воля. В наченки всички доводи в тази насока се срещат още у Спиноза. Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най-често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата. В едно писмо от октомври или ноември 1674 г. Спиноза пише: „Свободно наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието битие и действие се определя по точно установен начин от нещо друго. Така например съществува Бог, макар и по необходимост, все пак съществува свободно, тъй като той съществува единствено поради необходимостта на самата си природа. По същия начин Бог свободно опознава самия себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко. Следователно Вие виждате, че аз свеждам свободата не към едно свободно вземане на решение, а към една свободна необходимост.

2. Свобода и предпочитания

ЗА: Предпочитания за избор

Това е свобода, в която избираме безгрижно въз основа на собствените си предпочитания. Ако имаме предпочитания и те са удовлетворени, значи сме свободни. Свободни сме, когато избираме нещо, което харесваме. Не се питаме защо го харесваме. Харесваме го и точка.

ПРОТИВ: Принудата на желанието

Изборът ни е предопределен от желанието. А в желанията си ние не сме свободни, защото искаме само това, което ни трябва, което ни е необходимо. Желанието не е свобода. Необходимостта не е свобода. Нищо не можем да пожелаем ей така. В тъмната област на желанията ние не сме свободни. За това малко по-подробно ще говорим надолу.

КОМЕНТАР: Самоволното пожелаване

философия на свободата Хърбърт Спенсър

3. Свободната необходимост

ЗА: Свободно изразяване на човешката природа

Тази гледна точка твърди, че свободата не бива да се търси в свободно взетото решение, а в така наречената свободна необходимост. Това означава да се познаваме добре и да съществуваме и действаме единствено според изискванията на нашата “собствена” природа. Тогава ние сме свободни, дори и да постъпваме по някакъв наглед задължителен начин. Това се казва “да останем верни на собствената си природа”. Хем изглеждаме принудени да правим нещо, хем и го правим, защото така е най-добре. С чувство за добре изпълнен дълг към… себе си.

ПРОТИВ: Необходимост, породена от външни причини

Обратният възглед казва: Всичко е създадено от външни причини, за да съществува и работи по определен и правилен начин. Човешката природа е едновременно унаследена и в същото време е резултат от условията на средата. Ние се стремим към най-доброто според способностите си, убедени, че сме свободни, но човек само си мисли понякога, че когато много знае, той е и в основата на причините за собствените си действия. Уви, това невинаги е точно така.

В Абзац 1.3 Щайнер отново цитира Спиноза в знаменитото му сравнение с един хвърлен камък.

1.3. Но нека се принизим до сътворените неща, чието съществуване и действие по точно установен начин изцяло се определя от външни причини. За да се схване по-ясно, нека си представим нещо съвсем просто. Един камък например получава от външна, тласкаща го причина известно количество движение, с което той, след като тласъкът на външната причина е преустановен, по необходимост продължава да се движи. Това оставане на камъка в движение е принудително, а не необходимо затуй, защото то трябва да се дефинира чрез тласъка на някаква външна причина. Валидното за този камък е валидно за всеки друг отделен предмет, колкото и сложен, и за каквото и да е пригоден той, а именно, че някоя външна причина по необходимост определя как всяко нещо да съществува и да действа по точно установен начин.

Ако този камък имаше способността да разсъждава и да възприема себе си, той сигурно щеше да си мисли, че по своя воля лети напред и нагоре. Ако ние не осъзнаваме причината, поради която вършим нещо, можем колкото си искаме да мислим, че сме свободни, и да не бъдем прави. Истината няма да е на страната ни.
философия на свободата Барух СпинозаВ Абзац 1.4 продължава мисълта за камъка като се подчертава, че тук става дума за онази свобода, която почти всички твърдят, че притежават. Тя обаче се свежда единствено до желанието им да се нарекат свободни. Отново фактът, че не осъзнават защо вършат едно или друго, им дава основание да се чувстват свободни, но това чувство не отговаря на реалната ситуация.
1.4. А сега Ви моля да приемете, че докато се движи, камъкът мисли и знае, че според възможностите си се стреми да продължи своето движение. Този камък, който осъзнава единствено своя стремеж и в никакъв случай не се отнася равнодушно, ще повярва, че е съвсем свободен и че продължава да се движи не поради някаква друга причина, а защото сам го иска. Това обаче е онази човешка свобода, за която всички твърдят, че притежават и която се състои само в това, че хората осъзнават своето желание, но не познават причините, от които тя се определя. Така детето вярва, че свободно пожелава да пие мляко, раздразненото момче вярва, че свободно иска да си отмъсти, а боязливият – да избяга. По-нататък пияният вярва, че въз основа на свободно решение говори неща, които в трезво състояние не би говорил охотно; и тъй като този предразсъдък е вроден у всички хора, човек не може лесно да се освободи от него. Защото макар опитът достатъчно да учи, че хората най-малко умеят да сдържат своите желания и че движени от противоположни страсти прозират по-доброто, а вършат по-лошото, те все пак се смятат за свободни, и то защото пожелават някои неща не толкова силно, а някое желание лесно може да се потисне чрез спомена за друго, за което човек често се сеща.“

Други убедителни примери от цитата са:

  1. с бебето, което свободно и по своя воля пие мляко;
  2. ядосаното момченце, което свободно взима решение да си отмъсти (и по никакъв начин не е заслепено от гнева си и принудено от несъзнаваното си да постъпи по начин, който се очаква от него).
  3. Дава се и примерът с пияния, който говори глупости по своя воля повече, отколкото на трезво. И по своя воля решава да „удари още едно малко“. Все примери за невероятна свобода, в обратния смисъл, за съжаление.
КОМЕНТАР: Действия, водени от вътрешната истина

Човек не просто притежава съзнание за своите действия, той също така може да бъде съзнателен и за вътрешната истина, която провокира действията му. Човешките действия не са еднакви. Има дълбока разлика между това дали осъзнавам или не осъзнавам причините за постъпките си.

Действията на учения в лабораторията или на диплома́та, участващ в сложни преговори, не са същите като тези на едно дете, което плаче да му дадат мляко. Мотивът за действие, ако е напълно познат за мен, се превръща във вътрешна истина и ме принуждава да действам по различен начин в сравнение с начина, по който природата ме кара да постъпя.

И тук се налага виждането, че в областта на силните свои желания ние може би не сме толкова свободни. Само за това, че някога сме избрали едно пред друго желание, без да знаем точно защо, или защото удобно сме забравили причините да направим конкретния избор, е невъзможно да заключим, че искайки нещо си, сме били винаги свободни. Даже е по-скоро напротив, както май ще се окаже!

В Абзац 1.5 се разкрива грешката на Спиноза.

1.5. Понеже тук е налице ясно и определено изразен възглед, не представлява трудност да се разкрие съдържащата се в него основна заблуда. Както камъкът в следствие на тласък извършва по необходимост определено движение, така и човекът по необходимост трябва да извърши дадено действие, когато някаква причина го подтиква към това.  И понеже осъзнава своето действие, човекът се смята за негов свободен инициатор. Но при това той не забелязва, че е подтикван от някаква причина, на която безусловно трябва да се подчини. Заблудата при този ход на мисълта бързо се открива. Спиноза и всички мислещи като него изпускат от внимание, че човекът осъзнава не само своето действие, а може да опознае и причините, от които бива воден. Никой няма да оспори, че детето е несвободно, когато желае мляко, че и с пияния е същото, когато говори неща, за които после се разкайва. Двамата не знаят нищо за причините, които действат в дълбините на техния организъм и под чиято непреодолима принуда те се намират. Но редно ли е действия от този род да се слагат на равна нога с такива, при които човекът осъзнава не само своите постъпки, а и причините, които го подтикват към тях? Нима действията на хората са еднородни? Допустимо ли е извършеното от воина на бойното поле, от изследователя в лабораторията, от държавника в сложните дипломатически дела да се поставя в науката на едно стъпало с вършеното от детето, когато пожелава мляко? Истина ще да е, че решаването на една задача се опитва най-добре там, където нещата са най-прости. Нерядко обаче липсата на способност за различаване е довеждала до безкрайно объркване. А огромна е несъмнено разликата, дали съм наясно защо върша нещо, или не съм. На пръв поглед това изглежда напълно разбираема истина. И въпреки това противниците на свободата никога не задават въпроса, дали все пак един мотив за моите действия, който аз схващам и прозирам, за мен означава в еднаква степен принуда, както органичният процес, каращ детето да плаче за мляко.

Не всеки човек не осъзнава причините за действията си. Не всички са като дадения за пример камък. Не всички са като пияния и бебето. Някои хора правят научни открития, други вземат тежки държавнически решения, трети се жертват за напредъка на човечеството. При всички тях имаме различни степени на свобода в зависимост от степента на осъзнаване на причините и още куп други интересни фактори.

4. Поведение и характер

ЗА: Характер, свободен от външни въздействия

Ние изграждаме характера си, благодарение на поуките, които получаваме в процес на живеене, в резултат на житейския си опит. Преди да преминем към действия, ние винаги одобряваме или отхвърляме дадена идея и така постъпваме свободно, в резултат на съзнателно или несъзнателно взетото решение. Ние сме свободни от всякакви външни въздействия, защото сме умни, опитни и с балансиран характер.

ПРОТИВ: Наличие на склонности

Дори и когато се решаваме да приемем една външна идея като мотив, ние пак не го правим произволно. Дадена идея се превръща в мотив за действие в зависимост от предразположенията, дадени ни от нашия характер. А той, както знаем, е наследствен и ние сме всичко друго, но не и свободни от него. Сприхавият човек прави скандали. Биячът бие, а мекушавият отстъпва. Хазартният тип рискува. Подлецът върши подли неща. Характерът ни заробва още по рождение и ние няма как да бъдем свободни, ако постъпваме съобразно неговите диктовки или диктаторство.

КОМЕНТАР: Правете разлика между мотивите

Някои идеи се приемат отвън, след като са осветени от вътрешната истина, а други се приемат безогледно, без ясно съзнание за произхода и природата им, безкритично. Нужно е да се различават степените на влияние на характера. Ясно е, че в много случаи характерът ни пречи да бъдем свободни, но има и такива, в които влиянието му е в по-малка степен.

философия на свободата Едуард фон ХартманЕто го и самият Абзац 1.6, в който се цитира Едуард фон Хартман.

1.6. В своята „Феноменология на нравственото съзнание“ (стр. 451) Едуард фон Хартман твърди, че човешката воля зависела от два главни фактора: от мотивите и от характера. Ако всички хора се разглеждали като еднакви или с незначителни различия, тогава тяхната воля се явявала като определяна отвън, а именно от обстоятелствата, възникващи около тях. Но ако се вземело предвид, че различните хора превръщали дадената представа в мотив за своите действия само, ако техният характер бил такъв, че чрез съответната представа бивал подтикван към едно силно желание, в такъв случай човекът се явявал като определян отвътре, а не отвън. И понеже човекът – в съгласие със своя характер – трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил свободен, тоест независим от външни мотиви. Според Едуард фон Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак не своеволно, а според необходимостта на нашата характерологична склонност, сиреч далеч не свободно.“ И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал със съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях.

В Абзац 1.7 става ясно, че може би има грешка в това, въпросът за свободата да се поставя независимо от други въпроси, защото така отговорът винаги ще бъде противоречив, уклончив и многословен. Тогава с кой въпрос ще трябва да свържем въпроса за свободата, пита Рудолф Щайнер. (Отговорът е в края на текста.)

1.7. А това ни насочва пряко към гледището, от което тук предстои да се разглеждат нещата. Редно ли е въпросът за свободата на нашата воля изобщо да се поставя едностранно сам за себе си? И ако не, с кой друг въпрос той трябва да се свърже по необходимост?

5. Действие и мотив

ЗА: Действие в резултат на осъзнат мотив

Абзац 1.8: Има разлика между съзнателен мотив и несъзнателен мотив. Едно действие не може да бъде свободно, ако извира от несъзнателни мотиви под формата на сляп порив, от неясна подбуда. Всяко свободно действие произтича от осъзнати мотиви.

1.8. Ако има разлика между един осъзнат мотив за моето действие и една неосъзната подбуда, тогава от първия ще произтече действие, което трябва да се преценява по-иначе, отколкото това, последвало от сляп порив. Следователно въпросът за тази разлика ще стои на първо място. И едва от неговия отговор ще зависи каква позиция да заемем спрямо същинския въпрос за свободата.
ПРОТИВ: Трябва ли да знаем мотива?

Абзац 1.9: Прекалено дълбоко изследване се оказва, че е необходимо, преди да бъде разбрана човешката свобода.

1.9. Какво означава да притежаваш знание за причините на своите действия? На този въпрос е отделяно твърде малко внимание, тъй като онова, което представлява неделимо цяло – човекът, за съжаление винаги е бивало разделяно на две части. Правело се е разлика между действащия и опознаващия, при което без значение остава тъкмо онзи, за когото преди всичко става дума: Действащият въз основа на познанието.

Ние имаме нужда да попитаме защо е толкова важно да се знае този пусти мотив! Ако за всяко действие трябва толкова много да ровим, за да разберем дали мотивът му е надежден, съзнателен и т.н., ние просто няма да имаме време да действаме. Няма да имаме време, през което да сме свободни и да се наслаждаваме на чувството си за безгранична свобода! Това би ни заробило за пореден път!

КОМЕНТАР: Осъзнато действащият и вътрешната истина

Твърде малко внимание се е обръщало на това, какво означава да „познаваш“ собствените си мотиви, защото ние обикновено разделяме хората на действащи и знаещи, на „правячи“ и „умници“. И така добре ги разделяме, че понякога ни се вижда трудно да намерим нещо общо между тях. „Недей да му мислиш!“ означава „Действай!“.

Знаещият обикновено има знанието какво да прави, но не действа. Действащият може да не знае какво да прави, но въпреки това си действа както си знае. Най-ценна за нас ще бъде новата порода: Знаещият, който действа. Той действа въз основата на вътрешното знание, на истинското познание.

6. Свобода и здрав разум

ЗА: Свободен в резултат на здравия разум

Абзац 1.10: Казва се, че човек е свободен, когато действията му се контролират от здравия разум, а не от животинските му щения.

1.10. Казват, че човекът бил свободен, когато бил подвластен единствено на своя разум, а не на животинските си желания. Или пък, че свобода означавало да можеш да определяш своя живот и действия според целите и решенията си.

Или с други думи свободата означава да предопределиш живота и действията си съобразно интелигентно поставената цел и трезво взетото решение. Колкото по-голямо животно си, толкова си по-несвободен (обратно на общоприетата представа). Колкото си по-разумен, толкова си по-свободен. Хм.

ПРОТИВ: Рационалната необходимост

Абзац 1.11: Истинският проблем настъпва, когато се попитаме дали разумът, целта и решението упражняват същата власт над човека, както неговите животински мераци и страсти.

1.11. Но с твърдения от този род не се печели нищо. Защото въпросът се състои тъкмо в това, дали разумът, дали целите и решенията упражняват по еднакъв начин принуда върху човека, както животинските желания. Ако едно разумно решение се появява у мен без моя намеса, а със съвсем същата необходимост като глада и жаждата, тогава аз само по неволя мога да го следвам и моята свобода е илюзия.

Ако без мое участие едно рационално решение влиза в сила и настъпва у мен със същата необходимост, както жаждата и гладът, тогава аз ще трябва да се подчиня на него. В реалността обаче гладният и жадният човек не се занимава с това да облагородява характера си и да трупа съкровища на небесата, а гледа най-вече как да се наяде. Здравият разум винаги отстъпва пред инстинктите. Моята свобода е илюзия и в този случай.

7. Свобода и желание

ЗА: Свобода е да имаш способността да действаш

Според Абзац 1.12 свободата ни не може да се открие в нашата воля.

1.12. Друга една фраза гласи: Да бъдеш свободен не означава да можеш да искаш каквото ти се иска, а да можеш да вършиш каквото се изисква. В своята „Атомистика на волята“ поетът философ Роберт Хамерлинг е дал ясно очертана словесна характеристика на тази мисъл: „Човекът несъмнено може да върши каквото му се иска, но не може да иска каквото му се иска, тъй като неговата воля се определя от мотиви! Човекът не можел да иска каквото му се иска? Нека се вгледаме по- задълбочено в тези думи. Има ли в тях някакъв разумен смисъл? Значи свободата на волята би трябвало да се състои в това, че нещо би могло да се иска без причина, без мотив? Но какво друго означава искането, ако не да имаш причина да вършиш или да целиш едно нещо по-охотно, отколкото друго? Да искаш нещо без причина, без мотив би означавало да искаш нещо, без да го искаш. Понятието мотив е неразривно свързано с понятието воля. Без определящ мотив волята представлява празна възможност: Едва чрез мотива волята става дейна и реална. Следователно съвсем вярно е, че човешката воля не е „свободна“ дотолкова, доколкото нейната посока винаги се определя от най-силния сред мотивите. От друга страна обаче трябва да се признае, че е абсурдно в противовес на тази „несвобода“ да се говори за някаква мислима „свобода“ на волята, изразяваща се в това, да можеш да искаш каквото не ти се иска.“ (Атомистика на волята, т. 2, стр. 213 и сл.)

Така се получава, защото волята е предопределена от мотивите, а мотивите произхождат от необходимостите, от това, което не ни достига или по друг начин ни заставя да правим каквото и да било.

роберт хамерлинг философия на свободатаВместо това свободата възниква, когато имаме възможността да действаме, когато искаме и да правим каквото пожелаем. Свободата зависи от това дали можем да създадем реалните външни обстоятелства и дали имаме техническите умения успешно да се погрижим за осъществяването на една идея (представа) или действие.

ПРОТИВ: Зависими от най-силния от мотивите

Абзац 1.13: Нашите мотиви са различни по сила. Един от тях винаги е по-силен от всички останали.

1.13. Тук също се говори за мотиви въобще, без да се взема под внимание разликата между неосъзнати и осъзнати мотиви. Когато един мотив действа върху мен и аз съм принуден да го следвам, понеже той се оказва „най-силният“ сред себеподобните, тогава мисълта за свобода престава да има смисъл. Какво значение трябва да има за мен дали мога, или не мога да върша нещо, щом мотивът ме принуждава да го върша? Не е най-важното дали мога, или не мога да върша нещо тогава, когато мотивът действува върху мен, а дали има само такива мотиви, които действуват с принуждаваща необходимост. Ако трябва да искам нещо, тогава на мен при определени обстоятелства ми е крайно безразлично дали също мога и да го извърша. Когато поради моя характер или поради властващите около мен обстоятелства ми бъде наложен някакъв мотив, който по моя преценка се оказва неразумен, тогава би трябвало дори да се радвам, ако не бих могъл да извърша това, което ми се иска.

Волята е несвободна, защото тя е предопределена от най-силния от мотивите, които имаме. И ако съм принуден от мотива да извърша нещо, което намирам за неразумно, аз дори трябва да бъда леко доволен, че съм неспособен да се справя със задачата. Това не е свобода. Но нека да задълбаем още малко, защото това твърдение, че се радваме на несвободата си и неспособността си да решим някой проблем, звучи абсурдно!

КОМЕНТАР: Дали решението израства от вътрешната истина?

Често пъти се радваме, изтъкваме факта, че не можем да свършим нещо. Особено в България много добре се справяме с това. Когато една задача не съответства на вътрешните ни разбирания, ние правим всичко възможно да покажем на хората, че сме неподходящи за тази работа. Това важи в случаите примерно когато мотивът е да си заработим заплатата, да дадем заявка за сериозна кариера, но в същото време правим всичко възможно да ни уволнят или да си провалим бъдещето в определена професия.

Същото се случва и когато сме наглед свободни, тоест никой не ни кара да правим нищо. Но толкова силно желаем да не се справим с някоя задача, че чувстваме облекчение, когато си намерим външна причина: пропуснати срокове, липса на пари и т.н., за да си „признаем“ пред себе си, че тя е извън нашата компетентност и че ние нямаме нито възможност, нито способности (нито впрочем желание) да се справим с нея и от друга страна целият свят услужливо ни пречи.

Въпросът, който трябва да си зададем е как възниква решението у мен. Не всички мотиви работят с неизбежна необходимост. Както видяхме, някои от тях може да бъдат пренебрегнати, дори и това да не е в наш интерес.

Един съзнателен мотив, който извира от вътрешната истина, не може да се мери изобщо по един и същи начин с мотив, който ни е налаган отвън. Когато ни карат да направим нещо, дори и срещу пари или облаги, ние се съпротивляваме до последно и се опитваме да наложим идващото отвътре като истина.

Абзац 1.14 поставя акцента върху това как точно едно решение се поражда у нас. Това в някои случаи е по-важно от въпроса мога или не мога да го изпълня. Защото ако действието не съответства на вътрешните ни убеждения, ние винаги можем да намерим доводи, че това не може да стане.

1.14. Въпросът не е дали мога да приведа в изпълнение едно взето решение, а как решението възниква у мен.

8. Свобода и безусловна воля

ЗА: Спонтанната безусловна воля

Както буйните силни коне тичат свободни по откритите поляни, така и спонтанното решение е свободно. Причината конете да бягат, без нужда да се сдържат или съобразяват, е безусловната воля. Това е абсолютното начало. Същото се случва и с хората.
пол ре Paul Rée

ПРОТИВ: Воля, предопределена от невидими причини

Причините, които принуждават конете да правят едно или друго нещо, са вътрешни и невидими. Конят не е свободен, също както и ние не сме. Ние не можем да възприемем предопределящата поведението ни причина и затова сме склонни да вярваме, че тя не съществува. Ние отричаме това, че вътрешната ни истина може да ръководи действията ни, защото нямаме доказателства, които материализмът би определил като реални. Тя не може да се види, нито да се пипне, следователно не съществува.

КОМЕНТАР: И все пак съзнателни мотиви съществуват!

Абзац 1.15: Ние сме съзнателни за вътрешната истина повече, отколкото си мислим.

1.15. Отликата на човека от всички останали живи същества почива на неговото разумно мислене. Общата му черта с други организми е деятелността. При изясняване на понятието свобода няма никаква полза, ако за действията на човека се търсят аналогии в животинското царство. Модерното естествознание обича такива аналогии. И ако му се е отдало да установи у животните нещо сходно с човешкото поведение, то смята, че се е докоснало до най-важния въпрос на науката за човека. До какви недоразумения води това мнение личи например от книгата „Илюзията за свободата на волята“ от П. Ре (1885 г.), който на стр. 5 казва следното за свободата: „Лесно обяснимо е, че движението на камъка ни се струва необходимо, докато желаенето на магарето не ни изглежда необходимо. Нали причините, движещи камъка, са външни и видими. А причините, поради които магарето желае, са вътрешни и невидими: Между нас и мястото на тяхната проява се намира черепът на магарето… Причинната обусловеност не се вижда и затова се смята, че тя отсъства. Изтъква се, че причина за извръщането (на магарето) несъмнено било желаенето, но то самото било безусловно; то било някакво абсолютно начало.“ Тук отново постъпките на човека, при които той има съзнание за причините на своите действия, просто се подминават, защото Ре заявява: „Между нас и мястото на тяхната проява се намира черепът на магарето.“ За наличието на действия, и то не на магарето, а човешки, при които между нас и действието стои осъзнатият мотив, Ре – както може да се заключи от тези думи – няма представа. Това той доказва няколко страници по-нататък и с думите: „Ние не долавяме причините, които обуславят нашата воля, и затова смятаме, че тя изобщо не е причинно обусловена.“

Във всеки случай възприемаме вътрешната истина като нещо много по-реално от външните принуди, защото тя се намира в същността на нашето живеене. Тук отново се пропуска фактът, че човек може да има съзнание за причините. Често (при хората, не при конете) между нас и делата ни съществуват съзнателни мотиви. Така че степента ни на свобода и тук може да бъде различна, да има различни степени.

9. Свобода и собствена причина

ЗА: Когато знаем причината за действията си

Дотук разглеждахме мненията на философи, които отричат свободата, без изобщо да подозират какво е свобода. Това се казва в Абзац 1.16.

1.16. Но да спрем с примерите, които доказват, че мнозина оборват свободата, без въобще да знаят какво е свобода.

Да поговорим за определените от нас причини, тоест за случаите, в които взимаме решение при ясни външни причини това да стане за нас задължително. Очевидно едно действие няма как да бъде свободно, ако то не е обусловено от чисто разбиране на съкровените причини, които го пораждат. Свободни сме само когато знаем причините и това е истината.

ПРОТИВ: Какво значи да знаеш?

Абзац 1.17: Едно действие наистина е свободно, когато знаем причините, но какво реално означава да знаем?

1.17. От само себе си се разбира, че едно действие, за което деятелят не знае защо го извършва, не може да бъде свободно. Как обаче стоят нещата с действие, чиито причини се знаят? Така стигаме до въпроса: Какъв е произходът и значението на мисленето? Защото без познаване на мисловната дейност на душата е невъзможно да се проумее знанието за нещо, включително за дадено действие. „Едва мисленето превръща душата, с която е надарено и животното, в Дух“ – казва с право Хегел, поради което мисленето придава и на човешките действия характерния си отпечатък.

Георг Вилхелм Фридрих Хегел философия н асвободатаЗа да разберем значението на това понятие, е нужно да разузнаем какво точно се случва в мисловната дейност на мозъка. Тогава ние ще се запитаме „Какво означава да мислиш?“ и „Какъв е произходът на мислите?“.

Коментар: Господари на самите себе си

Окей, какво означава да знаеш? Има разлика между външната и вътрешната истина. Външната истина идва отвън, а вътрешната се появява вътре в самия човек. Когато ние взимаме решение да действаме напълно на своя глава в резултат от мисловен процес, представата за нашето действие живее у нас като вътрешна истина.

Когато вътрешната истина е източникът на действието, принудата изчезва и ние сами себе си принуждаваме. Ние сами на себе си ставаме господар и ръководим поведението си. Когато знаеш защо постъпваш така или иначе, ти добиваш съзнание за собствената си свобода.

10. Свобода от сърцето

ЗА: Движеща сила от сърцето

Абзац 1.18: Свободата е нещо повече от абстрактни преценки, продиктувани от спокойните размишления на разума.

1.18. В никакъв случай не бива да се твърди, че всички наши действия произтичат единствено от трезвия размисъл на нашия разсъдък. Далеч съм от мисълта за човешки, във висшия смисъл, да представям само онези действия, които произхождат от абстрактната преценка. Но щом нашите действия надмогват сферата на задоволяване на чисто животинските желания, нашите мотиви винаги са пропити от мисли. Любов, състрадание, патриотизъм са подтици за действие, които не допускат да бъдат размивани в студени понятия на разсъдъка. Казват, че тук сърцето, душата встъпвали в своите права. Несъмнено. Но сърцето и душата не създават мотивите за действие. Те ги предпоставят и ги приемат в своята среда. Състраданието се настанява в моето сърце, когато в съзнанието ми е изплувала представата за лице, будещо състрадание. Пътят към сърцето минава през ума. От това и любовта не прави изключение. Ако не е само израз на половия нагон, тя се опира на представите, които сме си създали за любимото същество. И колкото по-идеалистически са тези представи, толкова по-ощастливяваща е любовта. Мисълта и тук е родител на чувството. Казват, че любовта правела човека сляп за слабостите на любимото същество. В случая може да се подходи и от обратната страна и да се твърди, че любовта отваря очите тъкмо за неговите плюсове. Мнозина нехайно минават покрай тези положителни качества, без да ги забелязват. Но един ги съзира и именно затова в душата му се пробужда любов. Той не е сторил нищо друго, освен че си е създал представа за това, което стотици други не подозират. У тях няма любов, защото им липсва тази представа.

Любовта, състраданието и патриотизмът са движещи сили за знаменити дела, които не могат да бъдат обяснени чрез студени интелектуални концепти. За едно действие, ако искаш да бъдеш истински човек, е нужно преобладаваща сърдечна чувствителност.

ПРОТИВ: Пътят към сърцето минава през главата

Наистина всяко действие има сърдечен елемент в мотивацията си. Но сърцето и чувствителността не създават мотивите. Мотивите са възникнали още преди да се обърнем вътрешно към сърдечната си област. Състраданието възниква в дадено сърце след мисълта за човека, който предизвиква състраданието. То първо се появява в главата и после слиза в сърцето.

КОМЕНТАР: Главата и сърцето работят заедно

В момента, в който поведението ни се издигне над удовлетворяването на чисто животинските ни желания, нашите мотиви винаги се оформят от мислите. Когато тези мисли извират от сърцевината на нашата природа, те се формират от чувството ни за вътрешна истина. Сърцето и главата работят заедно.

11. Свобода и любов

ЗА: Действие от любов

Ние сме свободни, когато действията ни са израз на любов, към която се стремим. Тогава ние действаме от любов. Не сме принудени от нищо, това е любов и тя ни прави свободни.

ПРОТИВ: Идеализиране на любимия

Тук отново трябва да се посочи, че пътят на любовта минава през главата. Когато любовта не е просто израз на сексуален копнеж, тя зависи от мислите, които си формираме по адрес на възлюбения. Колкото по-идеални са тези мисли, толкова по-бляскава и заслепяваща е любовта. Мисълта е бащата или майката на чувството. Тя е, която ни прави щастливи, докато трептим в любовен копнеж по някого.

12. Да виждаме доброто

ЗА: Сляпа ли е любовта?

Казано е, че любовта е сляпа и ни прави слепи за недостатъците на любимия човек. Но ние можем да го преобърнем като твърдение и да кажем нещо по-интересно. Любовта всъщност ни отваря очите за възхитителните качества, които притежава възлюбеното същество. Ние сме били слепи, преди да се влюбим!

И много хора са слепи в момента, защото преминават покрай тези качества, без да ги забележат. Без дори да разберат причината ние да прозрем кое е хубавото и истинското. Те проявяват лош вкус и неразбиране и ни наричат нас слепи! Но когато човек успее да види тези качества, тогава любовта се събужда в сърцето му и той проглежда!

ПРОТИВ: Ние виждаме само каквото ни се иска!

Причината да виждаме кое е добро за нас е в това, че ние оформяме особена картина (образ) при възприемането на човека срещу нас. Ние малко или много си съчиняваме този образ на любимия. Виждаме у него това, което бихме искали да бъдем ние самите. Тази картина или образ включва добрите качества, на които самите ние държим. По тази причина те не биват забелязвани от другите. Другите хора не изпитват любов към нашето възлюбено същество, защото тяхната картина на възприятието не включва хубавите качества, които ни трябват на нас.

КОМЕНТАР: Какъв е произходът на нашите мисли?

Абзац 1.19: От каквато и гледна точка да подходим към въпроса за свободата, едно нещо става все повече и повече ясно.

1.19. Както и да подхождаме към нещата, все по-ясно ще проличава, че въпросът за същността на човешките действия предпоставя въпроса за произхода на мисленето. Ето защо аз ще се спра първо на него.

Мотивите, които насочват човешкото действие, се формират от мислите. Затова преди да можем да отговорим на който и да бил въпрос във връзка с това, дали сме свободни, самопринудени или не, ние трябва да проучим произхода на мислите. Дали те не възникват като външна истина, дадена ни от „битието“? Или пък като вътрешна истина, която изниква от най-дълбоката сърцевина на нашето същество? Това и ще бъде посоката на по-следващите ни разсъждения. (To be continued!)

Георги Календеров

Източници:

  1. Рудолф Щайнер. GA-4. Философия на свободата. Гл. 1. Превод: Борис Парашкевов
  2. Wise Cosmos, Brian Gray. Philosophy of Freedom.
  3. Tom Last. Steps To Freedom;

Enjoyed this post? Share it!

 

Молим, коментирайте!

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *